„Като ме задържаха в Дирекцията на полицията, аз обясних на началника на Държавната сигурност, че съобщенията ми се отнасят до германското настаняване на Балканите и в тях се цели да се представи България спокойна и че не желае и няма да се намеси с въоръжени сили против СССР, като се споменават във връзка с това и имената на видни генерали, политици и общественици. Затова го помолих да не се дават на германците нито шифърът, нито моите самопризнания. На тази молба не се отдаде никакво значение и веднага бяха повикани немци, които взеха най-живо участие в дешифрирането на телеграмите и в разпитванията ми. Тогава аз, за да не изложа пред тях някои имена на видни хора, поддържах, че псевдонимът “Журин” е събирателно име.”
А с обясненията за названието „Журин” се опитва да прикрие своя главен източник на информация генерал Никифор Никифоров, който е известен в „Дубок” – Центъра в Москва, като „Журин”.
Преди 75 години, на 22 ноември 1943г. в Гарнизонното стрелбище в София са разстреляни осъдените на смърт д-р Александър Пеев, Емил Попов и Иван Владков. Това е само част от групата „Боевой”, каквото е било секретното име на Пеев. Първоначално
съветският военен аташе
в София полковник Фьодор Дергачов се насочва към писателя Кръстьо Белев. Но се оказва, че той е абсолютно безполезен. Не може да работи с шифър и радиостанция. Най-лошото е, че е твърде афиширан комунист, а реално няма никакви връзки и източници на информация във военните и политическите среди.
За капак на всичко веднага след 22 юни 1941 г. е изпратен в лагер.
Д-р Пеев действа напълно неазвисимо от комунистическата партия, което дълго време го прави неуловим. Той е истинска находка за съветското разузнаване – без политически изяви, заможен, авторитетен и най-вече – с широк диапазон от контакти, особено сред колегите си от 29-ти випуск на Военното училище, сред които са началник-щабът на войската генерал Константин Лукаш, генерал Никифор Никифоров – началник на Военно-съдебното ведомство, командирите на армии в Пловдив и Варна…
Във външнополитически план д-р Пеев също има уникален сътрудник – неговият първи братовчед, дипломатът от кариерата Янко Панайотов Пеев, прекарал живота си в легациите.
Той е „Тан”
български пълномощен министър в Токио. Главният информатор, с най-ценни данн е „Журин” – генерал Никифоров. Негови са донесенията за изтеглянето на немските войски от Гърция и бързото им насочване към Румъния през май 1941 г. Негови са данните, събрани от военния министър генерал Никола Михов и други високопоставени наши и германски военни за близкото нападение на Германия срещу СССР. На 12 юни 1941 г. „Боевой” предава до „Дубок”, че до края на месеца агресията ще стане реалност. В най-тежкия период на войната „Журин” предава достоверно, че германците няма да преминат през Турция и да ударят СССР през Кавказ, а „Боевой” събира аргументи от дипломати, че
Япония няма да атакува от изток
Това позволява изтеглянето на големи свежи сили от тези защитени райони и прехвърлянето им под Москва в решителния миг на отбраната и последвалото контранастъпление. До разкриването на групата са предадени над 500 шифрограми.
Провалът на „Боевой” е главно немско дело – използвани са немски подвижни пеленгаторни станции по улиците на София, като е спирано електричеството в цели квартали. Сянката на смъртната присъда надвисва над д-р Пеев. Той упорито прикрива генерал Никифоров, но разплитането на случая стига и до него. Въпреки това генералът не е сред подсъдимите. Заслугата е на Любомир Лулчев,
тайнственият царски „прорицател”
Той е майор от запаса и съвипускник на Пеев и Никифоров. В неговата прословута барака в квартала на дъновистите отиват Елена и Елисавета – съпругите на генерала и на д-р Пеев. В писмените си показания пред Народния съд Елисавета Пеева потвърждава, че Лулчев е поел ангажимент за спасяване живота на съпруга й и го е спазил. Но само до 22 ноември 1943 г., когато по волята на регентите в Гарнизонното стрелбище отзвучава последният акорд на групата „Боевой”…
Цели две десетилетия – В зловещия мрак на мълчанието
„На нас шпиони не ни трябват!” Така реагира проф. Петко Стайнов при известието, че дългогодишният дипломат с последно назначение „пълномощен министър” в Токио Янко Панайтов Пеев търси съдействие за завръщане в родината.
Това е в началото на 1945 г. Професорът е министър на външните работи в отечественофронтовското правителство. А Янко Пеев е секретният сътрудник „Тан” от групата „Боевой”. „Застъпете се, където трябва, за моето реабилитиране и за връщане на длъжността и чина, които загубих по повод обвиненията срещу мене за пълно съучастничество със Сашо (д-р Александър Пеев – „Боевой”)”. Това пише дипломатът до Елисавета, съпругата на д-р Александър Пеев. Писмото е цитирано в книгата на проф. Недю Недев „Тайната война”, изд. „Народна младеж”, 1984 г. „Постъпките, които Елисавета и други приятели подхващат за неговото законно реабилитиране, не дават резултат”. Така проф. Недев резюмира реакцията на народната власт спрямо един от най-големите български разузнавачи в Далечния Изток, справедливо наричан по-късно
„Българският Зорге”Янко Пеев остава в Истанбул, до където е успял да се добере след като изчезва своевременно от Токио. Умира болен, ослепял, в пълна мизерия през 1947 г.
Защо е тази негова несправедлива участ? Неофициален отговор на това дава синът на д-р Александър Пеев – д-р Димитър Пеев, с когото се запознах през 80-те години на миналия век. „Беше страшно. Първо, когато арестуваха баща ми, а след това, за да му въздействат, прибраха мен и майка ми. Беше страшен и мигът, когато отидох в затвора в деня след разстрела, за да прибера вещите му. Но най-страшно стана след Девети септември. Над нас тегнеше зловещо мълчание. Чичо ми пишеше отчаяни писма от Истанбул до регента Венелин Ганев. Никакъв отзвук. Генерал Никифоров, най-близкият сътрудник на баща ми, беше запратен в лагер…” Завърналият се от Берлин резидент на групата „Боевой”Александър Георгиев попада във водовъртежа на съмнения и разпити
какво е правил в нацистката столица и защо е говорил по радио Донау?Чак през 1964 г., когато пада 20-годишната давност на секретността, стената на мълчанието рухва. И се връчват закъснели отличия. Д-р Александър Пеев – „Боевой” е награден посмъртно с орден „Ленин” и орден „Г. Димитров”. Доживелият все пак този миг генерал Никифоров – „Журин” е удостоен със съветския „Червено знаме” и с „Народна република България” – I степен, Емил Попов – „Пар” – със съветския „Отечествена война” – I степен и „Народна република България” – I степен. Янко Пеев – „Тан” получава близо 20 години след несретната си смърт орден „Девети септември” – I степен, с какъвто са удостоени разстреляният Иван Владков и Елисавета Пеева. Алексанъдър Георгиев и други сътрудници на групата са удостоени с „Девети септември” – II степен…
