Станах на толкова години, но отдавна не съм се чувствал така удовлетворен, колкото в този ден – 6 ноември 2018-а година, вторник. В Гербовата зала на Президентството българският държавен глава Румен Радев връчи на по-големия от двамата синове на Панде Ефтимов, Наум, ордена „Стара планина” – втора степен. С него роденият в преспанското село Претор Панде бе посмъртно отличен за огромните си заслуги за съхраняване на българщината в Македония, за издирване и запазване на българските войнишки паметници и за още много неща. В залата присъства и цялото семейство на по-малкия син, Климент, както и братът на майка им, който живее в София.
Е, и ние бяхме там – няколкото инициатори на това Панде да получи високо държавно българско отличие. За съжаление, и инициативата, която подехме в Македонския научен институт, и последвалата процедура, и подписването на указа от президента Радев, накрая и самото връчване на отличието, стана, когато Панде вече не беше между живите. На 13 август м.г. след дълго боледуване той почина във Военномедицинска академия в София. Видях грижите, които полагаха за него българските военни лекари и цялата болница. И си задавам за пореден път въпроса защо се втурваме да отличаваме хората тогава, когато тях ги няма. Докато са живи, знаем техните заслуги, тупаме ги по рамото, окуражаваме ги в тяхната благородна дейност, но някак се страхуваме да им кажем едно „Благодаря” приживе… Ето и в неделя, когато се разделихме с Христофор Тзавела, същите мисли ме налетяха, без да мога да си дам точен отговор…
Панде вече бе починал в София и погребан в гробища „Бутел” в Скопие, когато в един разговор с председателя на Македонския научен институт доц. д-р Александър Гребенаров си казахме: Ако ние от нашия институт не го направим, май няма кой друг у нас да го направи. Поговорихме с колегите от Управителния съвет, повечето от които познаваха Панде. Бяхме единодушни: Ще направим възпоминателна вечер за Панде Ефтимов и ще поканим неговите приятели и които дойдат, да се включат в Инициативния комитет за награждаването му с високо българско отличие. Така и стана. На 18 декември м.г. в една от залите на Централния военен клуб се събрахме негови приятели и познати, толкова много, че салонът се препълни… И толкова
хубави думи бяха казани за българина от Претор
от толкова много хора – бившите български посланици в Скопие, работили с Панде, професори, журналисти. От Скопие бе дошъл Владимир Перев, който познава Панде от най-дълго време. Показахме непознати снимки с него, бяхме събрали в едно всички кадри от документални филми, излъчвани предимно по БНТ и по други телевизии, на Горан Благоев, Мария Цветкова и моя скромност. Всички се подписахме лично, че тази вечер присъстващите създават Инициативен комитет за награждаването посмъртно на Панде Ефтимов от Македония с високо българско отличие.
Изпратихме предложението, подкрепено с подписите от вечерта, в Министерството на отбраната. Институцията, в която достатъчно много хора са били приятели с Панде, познават го и са работили с него по
издирването на българските военни паметници на територията на Македония
и по запазването на културното и историческото ни наследство там, за да имат някакво колебание дали да подкрепят идеята. Министър Красимир Каракачанов внесе предложението в Министерския съвет, на заседанието бе прието и бе предложено на президента да отличи Панде Ефтимов с орден „Стара планина” – втора степен, посмъртно. И държавният глава го подписа. А на 6 ноември т.г. го връчи на синовете му Наум и Климент.
Не стана, и може би по-добре. Но пък ме накара да си припомня един факт, за който вероятно вече съм писал тук, но си заслужава да го повторя. Помните случая с отнетото дете на Спаска Митрова от Гевгели през лятото на 2009-а. И понеже местният съд в родния й град не бързаше да реши окончателно случая, като кореспондент на БНТ в Скопие тогава, предложих на шефовете си да направим репортажи и за други македонски граждани с българско самосъзнание, пострадали от властта тъкмо заради това. И така разказах последователно за писателя Младен Сърбиновски, който предложи публично да смени Спаска в затвора, където тя излежаваше присъда, и й прати свои книги, за Йово Стояновски-Рибарот и накрая – за Панде Ефтимов. Открихме го в родната му къща в с. Претор, на брега на Преспанското езеро.
Синовете и внуците му прекарват там лятната си ваканция – хем да починат, хем да позакърпят старата къща. Говорихме с Панде на масата в двора, снимахме го и когато си тръгвахме, стана дума за неговото българско гражданство. Е, чакам вече 7 години, отговори той, синовете ми взеха, на снахите ми не дават, а и аз нямам… Чакай, как така, нямаш. Ами ето, нямам… Ами, че ако ти нямаш, кой друг би имал повече право да го получи… Панде, разрешаваш ли ми да го кажа в репортажа си по БНТ. А, недей. Не го послушах и го изрекох от екрана. После разбрах, че вече имало указ за неговото българско гражданство, но го държал един посредник, онзи Митко Георгиев – Джокера, от Струмица, един от първите, които комерсиализираха процедурата по получаване на българско гражданство и съответно – български лични документи. И направиха пари от това. Та той, моля ви се, връчил на Панде „разрешението” за българско гражданство. Позор!
Това беше през 2009-а. Тези дни, около скандала с ДАБЧ, отворих стари свои текстове, писани преди години по същата тема. Намерих своя публикация в ежедневника „Стандарт” от 31 януари 2006-а, значи, преди над 10 години. Поводът да я напиша бе един случай с покойния вече Александър Лепавцов, който заедно със съпругата си беше дошъл в София, както обичаше често да го прави. Който се интересува от Македония, знае кой е Александър Лепавцов… Разговаряхме в тяхното жилище, близо до Канала, когато Ацо започна притеснено да ми се извинява, че трябва да излязат и да отидат до полицията на бул. „Мария Луиза” и да се регистрират, че са в България. Чакай, бе, защо ще се регистрирате, нямате ли български документи. Не, нямаме. Че ако вие нямате, кой… И тогава, и сега се питам каква държава сме ние, след като
на хората, които са ни най-близки, не отдаваме заслуженото
Какво пречеше на предишните президенти да организират тържествено и с подходяща церемония на живите представители на старите български родове от Македония да бъдат връчени български лични документи. Лично от държавния глава, не от Митко Джокера, Ванчо Янакиевски или Любе Методиевски, или някой друг, вече дори не ги знам. Хора, това е гражданство на една европейска държава, членка на НАТО и на ЕС, с хилядолетна история и традиция да се бори за хората си, където и да се намират. После се чудим, че процедурата се комерсиализира, а вероятно вече и криминализира…
Как беше: По-добре късно, отколкото никога. Е, макар и закъсняло, признанието за Панде Ефтимов е справедливо.
