“Балканският ислям: Бариера или мост за радикализацията” е сборник от анализи на дипломати, научни работници и журналисти, с участието на Института за икономика и международни отношения, фондация “Фридрих Еберт” и Българското дипломатическо дружество. Eкспертен труд, който осветява риска от ислямския радикализъм и ислямизацията на региона, застанал на геополитическия път между Изтока и Запада. Любомир Кючуков, Боби Бобев, Бисер Банчев, Искра Баева, Петър Воденски, Любчо Трахаров и Любчо Нешков обхващат темите за традиционния ислям тук. Той се превръща, по думите на д-р Любомир Кючуков, в “бариера пред моста” и в препятствие пред рисковете външни сили да радикализират ислямските общности тук. Днес балканският ислям е по-умерен, традиционен, какъвто изповядват и българските мюсюлмани, а и ислямските общности в много от балканските страни. И днес традиционният балкански ислям запазва връзката си с Турция. Мюсюлманите на Балканите са основно сунити (в Турция – 80%), а останалите – шиити (предимно алевити) и различни секти. 
Толерантните отношения между религиите в голяма степен са запазена марка на Балканите, като в по-новата история изключим войната при разпадането на Югославия. Инвазията на „Ислямска държава” и терористичните актове в Европа обаче внесоха напрежение и прокараха нови разделителни линии в обществата на етническа и религиозна основа. А сериозен брой ислямски бойци в Близкия изток произхождат от региона. Към края на 2014 г. „балканските доброволци“ са между 700 и 1000 души – предимно наемници, а не хора, обладани от религиозни страсти. Затова познаването на рисковете от ислямизация е основа за правилни национални решения във вътрешната и външна политика и на всяка балканска държава, но и търсене на общи регионални решения.
На Балканите има многообразие на религиозни вярвания, но с по една доминираща религия в повечето държави. Ислямът доминира в Турция и в Босна и Херцеговина, със засилващо се влияние и сред албанското население (в самата Албания, Косово, а и сред албанските малцинства в Република Македония, Сърбия и другите постюгославски държави). Във всички балкански страни религията е отделена от държавата по конституционен път. За Турция, Гърция, България е посочена и водещата или традиционната за страната религия. Специфичен пример за държавен ангажимент в религиозните дела е дейността на Дирекцията по религиозните въпроси (Дианет) в Турция като държавен инструмент за влияние върху организацията (а и вярванията) на мюсюлманите не само в страната, но и в целия регион.
Ислямските общности във всички балкански страни са ясно обособени (в повечето случаи – и етнически, и териториално) и добре организирани. С изключение на България и Сърбия те са и вътрешно консолидирани. През последните 20 г. масово се строят джамии в страните с преобладаващо мюсюлманско население, където ролята на исляма в политиката нараства (Турция, Босна и Херцеговина), но и в албанския ареал (Албания, Косово, Северна Македония, Западна Македония, Прешево, а и Санджак в Сърбия). Територията на религията се разширява, в това число и на исляма. Основната динамика е в Турция и в Албания, България и най-вече в постюгославското пространство. По-различно е в страни, където религията (навсякъде това се оказва ислямът) се превръща в основен отграничаващ и идентифициращ фактор. Така е в Босна и Херцеговина, където той е държавотворен, доколкото обособяването на независима държава е резултат от стремежа да се утвърди бошняшката идентичност. Но докато между сърби и хървати разделителната линия е етническа, между бошняците и останалите е религиозна. Превръщането на исляма в ключов политически фактор в страната създава условия за вътрешен фундаментализъм и за навлизането на радикално религиозното и военизираното присъствие чрез доброволците – джихадисти.
Турция през последните 20 г. се плъзга към ислямизация като елемент от укрепване на властта на Ердоган, намалява се влиянието на армията като гарант на светската държава и ерозира наследството на Ататюрк, реабилитират се ислямски традиции и символи в обществото, има дистанциране и конфронтация със Запада. Контролираната от държавата ислямизация осъществява и охранителна функция спред външни религиозни влияния и ограничава вноса на ислямски радикализъм от Близкия изток. Но тя значително разширява основата и значението на исляма в обществото.
В държавите с ислямски общности в малцинство етническите партии също не застъпват ислямистки идеи в платформите си. Влияние ислямът оказва единствено върху политическото представителство на бошняшкото (но не и на албанското) мюсюлманско малцинство в Сърбия. Заради историческите корени на исляма на Балканите основното външно религиозно влияние в страните произхожда от вътрешен за самия регион източник. То е свързано с амбициите на Турция да се представя за защитник на мюсюлманите на Балканите. Водеща е линията на „пантюркизма“, а ислямизмът играе поддържаща роля. Този подход е изведен в ранг на държавна политика, намерила най-задълбочена обосновка в идеите на неоосманизма, където има по-разширена роля и за панислямизма. Тази политика разполага с административен и финансов инструментариум в лицето на „Дианета” и със значим финансов (над 2 млрд. долара за 2016 г.) и кадрови ресурс.
Турция се е насочила основно към турското етническо население в България и към мюсюлманските общности в Албания, Косово, Македония, Сърбия, Гърция. Босна и Херцеговина Анкара разглежда като братска държава, форпост за възстановяване на историческото си влияние на Балканите. Турската държава въздейства върху ръководствата на ислямските общности, като изпраща мюсюлмански свещеници и подпомага (финансово, организационно, с учебници и преподаватели) обучението на местни имами. Анкара се опитва да влияе и върху политическите процеси (на първо място в България), а и в други европейски държави, като стимулира създаването и подкрепя партии на турска етническа основа. Засега няма основания да се говори за пряко влияние на тази турска политика в радикализацията на ислямските общности. Но намесата й във вътрешните работи стимулира националистически тенденции и генерира конфронтационни процеси.
Върху тях се засили и влиянието на нетрадиционни и външни за региона религиозни фактори от Саудитска Арабия, Египет, Кувейт, ОАЕ, Катар. НПО-та оказват хуманитарна помощ и финансова подкрепа първоначално срещу посещения от мъжете на службите в джамиите и забраждането на жените, впоследствие се строят джамии и училища за изучаване на Корана, осигуряват се стипендии за висше духовно образование в чужбина. Десетки младежи получават религиозно образование в арабския свят в духа на един по-консервативен канон. За някои страни външното влиянието на радикалния ислям навлиза и посредством вътрешни за региона канали – през Босна и Херцеговина (за Сърбия), през Косово и Албания (за Сърбия и Република Македония).
Процесите в Турция като „буферна“ страна между Близкия изток и Европа са от ключово значение за недопускане на радикализация на исляма на Запад. Това е преди всичко функция от способността на Ердоган, разчитащ на „контролираната ислямизация”, като на политически ресурс, за да удържа процеса да не излиза извън контрол. Неоосманизмът на Ердоган и радикалният ислям не са стратегически съюзници, а по-скоро съперници: неоосманизмът е държавна доктрина с регионално приложение, а радикалният ислям е политическа идеология с глобален прицел. Неоосманизмът налага турско влияние сред съседите и доминация в региона, докато радикалният ислям е завършена антизападна идеология с цел да противопостави и разруши обществата отвътре. От тази гледна точка Турция е преграда пред разпространението на радикалния ислям към Европа. Независимо от това в отделни случаи има съвпадение на интересите между неоосманизма и радикалния ислям – не толкова на целите, колкото по отношение на противниците – на първо място Асад и кюрдите.
В заключение – умереният ислям на Балканите е по-скоро препятствие пред радикални ислямистки идеи от Близкия изток към Европа, а в региона религиите традиционно съжителстват в толерантност. В повечето страни няма обществени натрупвания, които да провокират радикализация на по-широки мюсюлмански общности. Но и вътрешната динамика, и влиянието на външни за региона сили свидетелстват за наличие на фактори, чието развитие има потенциал да повиши опасността от подобна тенденция.
Възможен ли е внос на радикализъм?
Днес могат да се идентифицират две нива, на които радикализмът опитва проникване сред балканските мюсюлмански общности. Първото е намесата в традиционните вярвания чрез трансформация на характерната за региона умерена версия на исляма в по-консервативна, което затваря ислямските общности. Второто е свързано с опитите за създаване на среда, в рамките на изкуствено привнесено по-фундаменталистко тълкувание на исляма, за трансформация на социалната маргиналност и отчужденост, особено сред младите хора в агресия и радикализация на по-широки групи. Адресът е стеснен до потенциалните радикални елементи, но целта е разширена до дестабилизация и конфронтация на обществото.
Днес няма необходимото натрупване сред ислямските общности в балканските страни, което да тласне култивирането на местен радикализъм. И досега умереният балкански ислям по-скоро възпира преноса на радикализъм от Близкия изток към Европа. Тенденцията обаче не задължително е необратима. Вътрешната дестабилизация на страните, избуяването на национализмите в региона и превръщането на Балканите в арена на геополитическа конфронтация могат да създадат рискове за вдигане на бариерата на умерения балкански ислям пред радикализацията към Европа.
“Ислямска държава” и джихадисти новобранци
Привнесената отвън пропаганда на фундаменталистки идеи и радикален ислям (уахабизъм и салафизъм) в региона започва от началото на 90-те г. на ХХ в. основно в постюгославското пространство. Само в Босна и Херцеговина вътрешни условия за навлизане на по-радикални ислямистки идеи се създават още през 60–70-те г. Във всички останали държави то е функция от процесите след разпада на двуполюсния свят. Влиянието на радикални ислямистки идеи в Западните Балкани достига връх след началото на въоръжения конфликт в Сирия.
Основните канали са свързани с обучението на местни ислямски свещенослужители зад граница (С. Арабия, Египет, Кувейт), с изпращането на чуждестранни проповедници на Балканите. В по-ограничен обхват това засяга и България. Мишената са преди всичко ветерани от военните конфликти в съответните страни или безработни млади хора. Допуска се, че лагери за вербуване и обучение на ислямистки бойци може да съществуват в Босна и Херцеговина, както и в Косово, като официалните албански власти не изключват такива да е имало и на албанска територия. Индоктринирани джихадисти има в Босна и Херцеговина, а сред албанския ареал основно са наемници с финансово-икономически мотив. Но радикални ислямски идеи не са навлезли широко сред местните ислямски общности, макар бедността и безработицата да са хранителната среда за радикализиране на младите.
Рисковете
Страните, придобили първата си модерна държавност (Босна и Херцеговина, Косово, Република Македония), се сблъскват с трудната задача да съвместят в хармонично единство противоположните процеси: Да сепарират дълго време съществувалото общо икономическо, политическо и културно пространство, да се отграничават, но и да градят суверенитет и институции и да консолидират обществото. Съпроводено със силна доза национализъм (особено след военните конфликти); от друга страна – да съхранят нормални междуетнически и религиозни отношения. Вътрешните етнически конфликти в тях са опасен дестабилизиращ потенциал не само от рязко изостряне на междурелигиозното противостояние, но и като условия за вътрешна радикализация и навлизане на фундаменталистки идеи отвън. Неукрепналата държавност прави Босна и Херцеговина и Косово, а при дестабилизация – и Република Македония потенциално най-застрашени от инфилтриране на радикален ислям.
Бежанската криза засили националистическите настроения, но в Западна Европа дебатът е свързан с пребиваването (настаняване и интеграция), а на Балканите е съсредоточен върху недопускането (охраната на границите) и транзита. Това определя и друг тип отношение към бежанците и мигрантите: има страхове за сигурността, но те не прерастват в омраза към чужденците и ксенофобия. Общественото съзнание ясно разделя „своите“ мюсюлмани (които не са заплаха за сигурността) и „чуждите“ (сред които се очакват и джихадисти).
Социалната несигурност, бедността и безработицата, деиндустриализацията и миграцията, особено сред младите, разпада социалната тъкан в повечето бивши социалистически страни. А това отваря врата за радикални течения, вкл. ислямистки. Особено уязвими са маргинализираните ромски общности. Нито един от вътрешните за региона проблеми не радикализира местното мюсюлманско население.
