133 години от Сръбско-българската война: В боевете противникови войници загиват от страх

След една от най-кървавите битки за Сливнишката позиция по време на Сръбско-българската война, нарочна комисия отива да разследва последствията, защото се оказва, че по множеството загинали сръбски войници в сражението няма никакви рани. Комисията установява, че са загинали от страх. Това го разказа Методи Димов, един от най-близките съратници на Ванче Михайлов, в интервю за в. „Българска армия“ преди години. В наши дни професор Светлозар Елдъров сподели веднъж в интервю за вестника, че от онази поредица от войни навремето, които българската войска води за национално обединение, остава събирателното наименование за войската ни – Българският лъв. И до днес по всички международни форуми по история за българския войник се говори така. 
След Освобождението Сръбско-българската война е първата, в която българският войник показва изумителните си качества на победител. Още в тази война независимо от вероломното нападение и численото превъзходство на противника българите побеждават със страховития си дух, решителност и воля за победа. Българинът не обича позиционната война. За него войната е атака и победа. 

 На 6 ноември 1885 г., когато първата българска дружина от Източната армия се отправя към Сливнишката позиция, капитан Кисьов, който спира сръбското настъпление към Брезник, е разбит и отхвърлен към Радомир. Пътят през Вискяр и Владая за София остава без сериозна защита. Моравската сръбска дивизия от Брезник може да обходи сливнишките позиции и заплашва да тръгне право към София. А появата на Моравската дивизия в тила би предизвикала огромно смущение. Почти всички софиянци в този момент смятат, че след 24 ч столицата може да падне в ръцете на крал Милан. 

Вечерта на 6 ноември на Сливница се събират едва 18 000–20 000 души уморени български войници. Княз Александър казва на офицерите, че при този малък брой войници изходът от боя е съмнителен и трябва да се напусне София и да се отстъпи към Ихтиман, докато се събере достатъчен брой войници на фронта. След това князът препоръчва пасивна отбрана и заминава за столицата. Някои от офицерите настояват да се отстъпи София, а други – че ще победят в боя.

В София решават за всеки случай да изпратят държавната хазна в Ботевград. Началникът на щаба на армията изпраща малка войскова част и четири оръдия да пазят Владайския проход. Князът, Стамболов и Каравелов заминават за Сливница да повдигат бойния дух на войската. Главното командване отрежда една войскова колона да посрещне сръбската Дунавска дивизия и да следи накъде ще се насочи тя – към София или към Сливница. 

На 7 ноември обаче въпреки решението на военния съвет да се държи отбранително поведение началникът на дясното българско крило капитан Атанас Бендерев заповядва на своя отряд да настъпи срещу сърбите. В същото време Моравската сръбска дивизия по пътя към Гургулят и Гълъбовци приближава Сливница. Главната квартира нарежда на капитан Христо Попов да  организира отряд и да посрещне тази дивизия. Срещата става при с. Гургулят, където сръбската дивизия е разбита и отблъсната. Започнатата атака на дясното крило от капитан Бендерев се развива благоприятно и успешно. След това настъпва и българският център и най-сетне в атаката се включва и лявото крило на българската войска. Двудневните кървави сражения завършват с разбиването на цялата Нишавска сръбска армия. Крал Милан разбира поражението си и на 7 ноември се оттегля с войските си от бойното поле чак при Пирот. 

В местността Мека цръв войниците настъпват по заповед на капитан Маринов и ротмистър Кърджиев. На Три уши Дунавската дивизия е разбита и се разбягва в безредие. По това време се говори, че военният съвет иска да даде под съд Бендерев затова, че заповядва атака, а не спазва решението за отбранително поведение, но това едва ли е вярно според Йордан Венедиков. По-скоро на военния съвет са благодарили на Бендерев, отколкото да го съдят. Според Венедиков друга е грешката на Бендерев. Когато отива на Три уши вечерта на 7 ноември и вижда бягащата Дунавска дивизия, той издава с нищо неоправдана заповед за прекратяване на преследването. Аргументът му е, че войската е уморена. В същото време обаче българският център отива още напред. Ако десният български фланг беше продължил да настъпва, Дунавската дивизия, която иска да се оттегли на север, но едва успява да отстъпи на юг от Драгоманското дефиле, щеше да бъде отхвърлена още по на юг, зад Дринската сръбска дивизия и нямаше да успее да се прегрупира. Драгоманското дефиле щеше да падне в български ръце и отстъплението на сърбите към Цариброд щеше да е невъзможно. Накратко, победата при Сливница щеше да е погром за сърбите и край на войната.  В същото време щабът на Милан в Пирот няма представа къде са трите сръбски дивизии освен Дунавската. 

Войските от Южна България пристигат на Сливница. На 7 ноември вечерта късно до позициите достигат 2-ра дружина от 6-и полк, 2-ра Пловдивска и 9-а Харманлийска дружина, както и батареята на капитан Бояров. На 8-и сутринта целият 6-и полк начело с подполковник Николаев е в Сливница. След него пристига 8-и Приморски полк. 
Към 10 ноември  до Сливница достигат и четири дружини от Южна България, една полубатарея и Румелийският ескадрон, а от Княжеството – целият 1-ви конен полк и 2 батареи от 2-ри артилерийски полк. 

Тези войски извършват изключителни и много рядко срещани във военната история маршове на скок. Те изминават разстоянието от Харманли до София – 250 километра (от които 95 километра пеша) за две-две и половина денонощия. 

В резултат на тази невиждана по мащаби и темпове предислокация на войски към 10 ноември от Южна България пристигат 16 дружини, 3 батареи и 5 ескадрона. Западният корпус на българската армия е подсилен с 20 000 души пресни войски. Останалите 3 батареи от 2-ри артилерийски полк и 4 Румелийски дружини, които трябва да пристигнат на Сливница на 9 ноември, предвид на това, че няма много належаща нужда от тях, продължават да се движат с нормално темпо и стигат в края на сражението при Пирот – на 15 ноември, на практика, когато войната вече е приключила.  И така към 10 ноември българските сили на южния театър на военните действия достигат 45 000 души. 

Изпитанието за младата българска войска обаче предстои. Досега българите трябва да се приспособяват към обстановката, която противникът създава, и водени от здравия разум и осъзнавайки бързо сторените в началото грешки, да осуетяват намеренията на сърбите. Сега вече българите сами трябва да диктуват обстановката, инициативата минава в техни ръце. През всички боеве на 5, 6 и 7 ноември българите непрекъсното нападат, но тези нападения са средства за спиране на настъпващия противник. Сега трябва да вървят напред, да търсят противника и да го сразяват окончателно. Нападението вече не е тактика за отбрана, а стратегия. 

 Сто македонци и 17 кавалеристи се привиждат на сърбите като 4 дружини и ескадрон

През нощта на седми срещу осми ноември капитан Паница като узнава, че разбитият батальон на майор Милошевич се е събрал в Ръжана, решава да нападне сърбите внезапно. Нападението е извършено от 17 кавалеристи и стотина македонци с голяма патаклама от всички страни и сърбите, изненадани, се разбягват, като оставят в ръцете на българите 35 пленници и 300 пушки. Майор Милошевич, който едва се спасява, изпраща един кавалерийски офицер, който да съобщи на крал Милан в Пирот, че е нападнат от четири български дружини, един ескадрон и пет топа, както и че българите настъпват към Пирот. 

Офицерът препуска безмилостно към краля, за да му занесе лъжливата новина. А кралят, изтормозен от скорошното поражение, е взел успокоително и се опитва да заспи. 
В това време капитан Паница получава заповед от началника на щаба да се върне обратно в България и да направи набег в тила на сърбите при Сливница. 

Нещастният сръбски крал тъкмо заспива, когато му докладват злокобната вест. В главната квартира на краля настъпва тревога, която завладява и целия Пирот. 
Главният военен лекар д-р Владан Джорджевич, събуден от шума и суматохата, тича в двореца на краля, за да види какво става. Там, в адютантската стая, той научава, че българите пробили при Ръжана и маршируват към Пирот. 

– Ама това е невъзможно – обръща се д-р Джорджевич към вуйчото на краля генерал Катарджи, който случайно е там.
– Ето до какво, драги полковник, ни доведе нашият генерален щаб – отвръща на френски генералът.
– Главата ми не го побира – едва продумва докторът.
– За два часа българите са в Пирот – прибавя генералът. 
– Това значи, че Негово Величество тръгва.
– Да, за Бяла Паланка. Да не мислите случайно, че е по-умно да чака тук, да го заробят българите. Само това ни липсва още!

В тази обща тревога само Милан остава привидно спокоен. По-скоро апатичен. Чашата на поражението се е препълнила. 
Капитан Нешич влиза, за да докладва, че Дринската дивизия не е отрязана, а се намира около Ярловци и Баалин. Той се осмелява да посъветва краля да отиде при войската на бойното поле. По този повод кралят му отговаря тихо и с въздишки на съжаление, че е много късно и българските войски от Тракия са пристигнали на фронта. 

Той изразява разочарованието си от това, че Турция обявява неутралитет и това дава възможност на българите да преместят от Румелия голяма и силна войска, която да се изправи срещу отслабената и немощна сръбска армия. Кралят споделя с майора, че е бил сигурен в спечелването на тази война. След това добавя, че ще си почине още малко и после ще отиде при войската си. 
Той продължава да се оплаква, че никой в Сърбия не го разбира. И че сръбските бунтовници, които емигрират в България, са помогнали много там да се развият идеите за Велика България. Обвинява и Русия, че със Санстефанския договор е провокирала тези идеи и че сръбските емигранти в България са ускорили съединението на Източна Румелия и Княжество България. Той е покрусен от това, че България за сметка на Сърбия ще стане велика. 

След това Милан вика окръжния управител на Пирот майор Попович и го назначава за комендант на отбраната на града, като  оставя под негово командване дворцовата си стража – една рота войници. 

На 8 ноември сутринта в Пирот пристига батарея от оръдия на Круп. Събират се 300 души пиротско опълчение. Отнякъде са доставени и две планински оръдия. Пристига и втори батальон от втори полк, както и една конна бригада, повикана от бойното поле. Всички страхове и приготовления обаче се оказват напразни. 

След обяд пристига съобщение от майор Милошевич, който съобщава, че отново е заел Ръжана, а българите са се върнали зад границата.

Сливница става за европейците символ на храбростта

Към 10 ноември телеграфът е разнесъл по целия свят вестта за съкрушителните победи на българите. Ежедневният европейски печат надава вик на удивление и съчувствие към българския народ. „Този презрян народ, който до вчера късаха на части и го раздаваха като възнаграждение на съседите“, става герой на деня за цяла Европа. Сливница става за европейската публика символ на храбростта и епопея на патриотизма. Даже и турците проявяват чувство на възхищение, примесено със страх и несъгласието им с окупацията на Румелия почти изчезва. 

Единствено дипломатите от Австрия, Русия и Германия, които следят с нескрита радост успехите на сърбите, сега мръщят вежди. Но и те търпят поражение – престават да настояват за възстановяване на статуквото на Румелия и се захващат да спасяват Сърбия. Цариградската конференция затихва от само себе си, без да вземе нито едно решение. Представителите на трите велики сили настояват пред Портата в Цариград да поеме инициативата за примирие между България и Сърбия. На 10 ноември княз Александър получава телеграма от великия везир Кямил паша, който предлага мир. Според него, за да не се дава на сърбите никакъв повод за война, в Румелия трябва да се изпрати турски комисар. 

Княз Александър, който преди Сливница се държи смирено пред турския султан и го моли за помощ срещу сърбите, сега, след като има вече зад гърба си победите при Сливница, отговаря достойно: „Свещеният мой дълг спрямо падналите на бойното поле, както и моята военна чест ме задължават да не предлагам и да не приемам никакво примирие преди окончателното оттегляне на сръбските войски от България и да не се съглася на мир, освен когато стъпя на земята на неприятеля“. В телеграмата князът съветва Турция да не изпраща комисар в Румелия, защото това ще бъде заплаха за мира и реда в тази област.