На Северния театър на военните действия сърбите са събрали 8000 души действаща армия (I позив), а българите имат само 247 войници крепостни артилеристи и пионери (така наричат Инженерните войски). От II позив – запасни, сърбите са свикали 8000 души, а българите – 5300. Така е според Йордан Венедиков, който навсякъде в летописа на войната изписва българите с главна буква.
На север нашата войска има и 8500 души опълчение – III позив, сърбите нямат. В качествено отношение сръбската войска превъзхожда българската, защото при нас дефицитът на офицери и подофицери е много голям. Този дефицит е породен от заминаването на руските офицери от България и от това, че след сформирането на действащата армия остават твърде малко подготвени офицери за запасните части и тиловите учреждения.
На Северния театър българите имат само едно предимство – те притежават военна флотилия на Дунава. Тази флотилия обаче се използва само за транспортни цели, а не за бойни действия, пак поради недостиг на офицери.
Във Видинската крепост е обявено обсадно положение през нощта на 1 срещу 2 ноември. Капитан Атанас Узунов, който командва Северния отряд и е комендант на Видинската крепост, веднага забранява износа на храни от крепостта. Той забранява и на представителите на чуждите държави да изпращат от крепостта шифровани телеграми и писма, както и такива „с тъмно съдържание“. Извежда от крепостта и всички жители, които нямат приготвена храна за един месец, и на 2 ноември прочита заповедта за обявяването на войната, което се посреща с голямо въодушевление от гарнизона. Същия ден, късно вечерта, става ясно, че сръбската Тимошка армия е тръгнала към границата. Целта на капитан Узунов е да опази Видин и Белоградчик и да не позволи евентуалното преминаване на Тимошката армия през прохода Петрохан и съединяването й с Нишката армия на Южния театър. Узунов има още един проблем – Видинската крепост е въоръжена, а Белоградчишката не е.
Последният ден от войната на север преминава изключително в артилерийска стрелба. И сърбите, и българите стрелят настървено, но нищо особено не се случва, защото войските са добре прикрити. Към 6 ч надвечер, капитан Узунов е уведомен, че в Пирот е сключено примирие и стрелбата е прекратена. След това са разставени предни постове пред крепостните стени. Към осем и половина вечерта от Калафат пристигат видни българи с една румънска депутация, за да поздравят доблестните защитници на Видин. Узунов и дружинните командири получават подаръци.
В 10 ч същата вечер, когато гости и домакини оживено разговарят в комендантството, откъм сръбската позиция се чуват топовни гърмежи и пушечни изстрели. Цялата сръбска линия прилича на огромен светещ гирлянд, който настъпва към града. Предните постове са изтеглени в крепостта и българите дават силен отпор на сърбите, които за сетен път опитват с коварство да постигнат нещо. Към единайсет и половина „гирляндът“ започва да се огъва и бавно тръгва в обратн
а посока. Така войната на север свършва без някакви решителни резултати и без паметни сражения, но това за българите е голям успех, защото противникът му притежава редица преимущества.
Както пише Венедиков, „Този сполучлив изход от неравната борба се дължи изключително на онзи настъпателен дух, който българите на Северния театър проявяват в много по-висока степен, отколкото на Южния. По-слаби по численост и подготовка, те постоянно нападат и макар че търпят и поражения, не само не се отчайват, но и, без да обръщат внимание на загубите, с още по-голяма енергия продължават борбата“. Подкрепленията, които пристигат постоянно, и успехите на Южния театър на войната поддържат този дух, „внушават страх на сърбите и те действат мудно и предпазливо“. Въпреки загубите в края на войната българите са в по-добра позиция. Крепостите Видин и Белоградчик всъщност не са сериозно заплашени. Освен това във Видин българите са изхарчили половината от мунициите си, но по Дунава с военната флотилия могат да си набавят колкото е необходимо. Освен подкрепата от допълнителни оръдия, доброволци, опълченци и конна жандармерия на 16 ноември, докато се сключва примирието, от Пирот е изпратен в помощ на Северния театър отряд от 6000 души под командването на капитан Коста Паница, който достига Белоградчик. Тази войска заплашва тила на сръбския обсаден корпус. В този момент българите са вече готови да дадат решително сражение на противника извън крепостта.
На 16 ноември сутринта крал Милан се озовава при Нишавската армия. Той отива на бойното поле не от някакви високи подбуди, а поради факта, че вижда възможност войната да бъде прекратена, защото австрийският пълномощен министър в Белград граф Кевенхюлер с най-голяма бързина тръгва на среща с българския княз Александър, за да му връчи категоричното предложение на Австрия България да спре войната. Отделно великите сили още на 12 ноември отправят предложение към българското правителство да прекрати военните действия срещу сърбите. Правителството хитрува, за да спечели време, а сърбите бързат, защото предстои да загубят Пирот. Сръбското правителство настоява пред Австрия да побърза с интервенцията. Между Сърбия и Австрия има тайна конвенция, по силата на която Австрия гарантира целостта на сръбската територия. Затова Австрия също бърза да изпълни задълженията си, докато българите не са минали границата, но българското правителство задържа някои от шифрованите депеши до агентите на великите сили. За да не губят време, Русия, Германия и Австрия отправят предложението за прекратяване на войната в София, без да чакат другите велики сили. Българите обаче и този път се измъкват. Като вижда това, австрийското правителство нарежда на Кевенхюлер да отиде на бойното поле и да предаде на българския княз предложението на трите велики сили. Той стига до българската главна квартира на 16 ноември сутринта. В английската Синя книга (сборници с дипломатически архиви) точно е описана мисията на графа. Той не заплашва княз Александър, но му обръща внимание, че ако продължи да навлиза в Сърбия Австрия ще се намеси с военна сила, а това ще даде повод на Русия отново да окупира България, което ще му струва престола. Тогава князът се съгласява да прекрати войната.
Въпреки че Нишката армия има патрони само за един ден, крал Милан и кралица Наталия не се отказват от мисълта за подновяване на войната. Сърбите обаче търпят поражение не само на бойното поле, но и в политиката. Мирът им е наложен от великите сили. Турция се съгласява княз Александър да стане губернатор на Източна Румелия, с което вероятността за война с нея отпада. Отношенията се подобряват до такава степен, че България изтегля и останалите за всеки случай 35 000 свои войници от южната и източната си граница. Споровете и дипломатическите ходове продължават до 18 февруари 1886 г., когато е подписан Договорът за мир между България и Сърбия. Около този текст се обединяват както двете страни, така и великите сили и Турция. Договорът се състои само от един- единствен член, който гласи: „Мирът между България и Сърбия се възстановява от деня на подписването на настоящия трактат. Ратификацията му ще се размени в Букурещ най-късно до 15 дни“. Всички са доволни. Сърбите – че се отървават евтино, Турция – че е уважена като сюзерен, великите сили – че избягват една всеобща война в Европа. Най-доволна е България – защото си „заграбва“ Румелия.
Йордан Венедиков обяснява победния ход на българите в тази война така: „Победата преди всичко се дължи на онова превъзходство на българската раса, която тя проявява във всички отрасли на живота. Във войната то се изрази в едно ясно схващане на крайната цел и една несравнимо по-голяма енергия“.
