Андре Фридман, както се казвал Робърт Капа през първата половина от живота си, е роден през 1913 г. в Будапеща в богато еврейско семейство. Не особено силният 
ученик отрано се захванал с политическа дейност, активно участвал в митинги и демонстрации. След една акция е арестуван, пребит и изселен от страната.
Едва навършил 17, през 1931 г., Фридман пристига в Берлин, за да учи журналистика. Бедността, в която живее, го подтиква да вземе съдбоносното решение не просто да стане фотограф, фотожурналист. „Това е професия, близка до журналистиката, много подходяща за онези, които владеят добре словото”. Между другото, през живота си Роберт Капа изучавал седем езика, които владеел еднакво… лошо.
С идването на нацизма много интелектуалци, най-вече евреи, побързали да напуснат Германия и Андре Фридман, който още нямал 20 години, заминава за Париж. Там се запознава с германската комунистка Герда Таро, която скоро става негова любовница. В началото Фридман няма кой знае какви успехи като фотограф. През 1935 г. в писмо до майка си в Будапеща се оплаква: „Ще се наложи да се прехвърля към киното, защото
не виждам за себе си никакви перспективи във фотографията
Тогава Фридман и Таро предприели отчаян авантюристичен ход. За да се различават от многото хора на изкуството, дошли да опитат късмета си в Париж, двамата измислят някакъв мистериозен американец, за когото уж работят. Така двойката успява да вдигне неимоверно стойността на фотографиите си и да ги продаде на тройна цена. Името на измисления американски фотограф е Робърт Капа.
Не след дълго лъжата бива разкрита, но и на самия Фридман му писнало от „чужда слава” и той приключил със „задокеанския гений”, запазвайки прочулото се име като собствен псевдоним.
През лятото на 1936 г. в Испания избухва гражданска война. Интересът към това събитие бил огромен в целия свят от страна на журналистите и Капа и Таро се отправят натам.
Утрото на 5 септември е едно от най-значимите в живота му. „В този ден всичко беше страшно, знаехме, че франкистите стрелят с нови автомати. Броят на убитите републиканци се изчисляваше на десетки. Бях в окопа целия ден. Когато започна атаката на републиканците, аз протегнах своята „Лайка” от окопа и когато чух откос, натиснах спусъка на сляпо”, споделя по-късно Капа.
На 23 септември 1936 г. списание „Vu” пуска фоторепортаж на Капа за битките в провинция Кордоба. Една от снимките показва падащ, прострелян войник, но никой не й обръща внимание. Едва с публикацията в американското „Life” година по-късно фотографията на Капа (в голям формат и на цяла страница) обикаля света. Драматизмът на заснетата сцена, превитото тяло, улучено от куршум, е толкова въздействащ, че фотографията става символ на самата война. „Падащият войник” и до днес се смята за
най-известната военна снимка на всички времена
превърнала се в олицетворение на войната.
До момента, в който британският журналист Филип Найтли, под давление на впечатленията си от Виетнам, се заема с критика на военните кореспонденции в книга от 1975 г., посветена на военната журналистика. Там за пръв път се изразяват съмнения относно автентичността на снимката. Скоро се появяват и други критици. Те поставят въпроси, съвсем елементарни въпроси, които обаче никой преди тях не се е сетил да изрече: кой е мъжът на снимката, къде точно и кога е направена тя, има ли и други свидетели на събитието? Как така фотографът е застанал директно пред войника, на това място той не е ли изложен на куршумите, също както и обектът?
Но защо
„Падащият войник” да е инсценировка
след като много от другите военни снимки на Капа не са такива. И накрая: защо негативът на фотографията с „Падащия войник” е изчезнал, докато други от същото време са запазени?
Следва дългогодишен публицистичен процес на излагане на доказателства и атакуване с контрааргументи, който се води с цялата си жестокост. На бял свят излизат свидетели, бивши бойци от войната в Испания, американски, испански, британски, френски и италиански журналисти, архивари и историци, фотоексперти, специалисти по балистика, полицаи, криминалисти. Анализирани са характеристиките на земята на снимката, географията, формацията на облаците на втори план и сенките им върху земята, положението на тялото на войника, оръжието и патрондашите, стръковете трева и чертите на лицето на умиращия. Всичко видимо е разчетено като важен знак.
През 2008 г. бе открит куфар със смятани за изгубени негативи на Капа. Таственият куфар изчезнал в суматохата на Испанската гражданска война и десетилетия след смъртта на фотографа се появил отново в Мексико. Негативът на снимката с падащия войник обаче не бе открит в куфара.
През 1939 г. Капа се прибрал в САЩ. От 1940 до 1945 г. той изпълнявал поръчки от „Life” на различни фронтове. Най-известният си репортаж направил по време на десанта на съюзниците в Нормандия. Там той бил единственият фотожурналист.
През 1946 г. известно време работил в Холивуд, но това не му донесло удовлетворение. Затова заминал за СССР с писателя Джон Стейнбек, който също се намирал в творчески застой.
През 50-те в САЩ започнал печално известният „лов на вещици”. Капа с левите си възгледи, известен с посещението си в СССР и с приятелите си от комунистическите среди напълно подхождал за „черния списък”. Дори му взели американския паспорт. Капа плюл на всичко и заминал обратно за Европа.
През 1954 г. „Life” поръчал на Капа серия от репортажи от Индокитай и той за пореден път станал военен репортер. На 25 май сутринта, излизайки от градчето Нам-Динх, той бил в чудесно настроение и през цялото време се шегувал: „Днес ще се държа добре.
Няма да демонстрирам колко велик фотограф съм
След осем часа и 30 км той излязъл от колата и отишъл на полето, за да огледа пътя през бамбукова горичка. Изведнъж се разнесъл взрив. „По звука разбрах, че се взриви противопехотна мина”, разказва по-късно спътникът му Джон Маклин. „Изскочих от колата. През полето тичаше виетнамският лейтенант, който ни съпровождаше. Тичайки към колата, той задъхано каза: „Фотографът е мъртъв”.
