Това е разговор между генерал Владимир Заимов и завърналия се през 1940 г. у нас от СССР Антон Иванов, цитиран в книгата на Иван Аржентински „Непокорният генерал” („Военно издателство“, 1979 г.). За него свидетелства и Цола Драгойчева в мемоарната си книга „Щурмът”. Основание за разочарованието на генерала дава негов разговор с водачите на легалната опозиция Димитър Гичев и Стойчо Мошанов, на които той предлага през 1941 г. да поемат държавното кормило след преврат, който ще бъде извършен от Военния съюз. Генералът в случая стреля в тъмното.
Той е уверен, че като силна фигура във Военния съюз, на който е бил секретар, владее с авторитета си българското офицерство. Основание за това му дава участието му в преврата от 19 май 1934 г., който го издига до инспектор на артилерията и генералски пагони. Негови съратници си спомнят, че, преди да приеме участта на заговорник, той старателно изпилва царската корона от сабята си. Мотивът за неговия тогавашен ентусиазъм са републиканските възгледи на полковник Дамян Велчев и указът за абдикация на монарха, който Кимон Георгиев носи в единия от джобовете си. Този ярък републикански устрем само след година донася смъртна присъда на Дамян Велчев и съдебен процес на Заимов, последван от уволнение от армията.
През 1941 г., когато Заимов разговаря с Гичев и Мошанов, нещата са твърде изменени. Поривът на запасния генерал към преврат е породен, според Иван Аржентински, от негова среща с монарха, на която получава предложение да бъде възстановен на служба, при условие че… стане командващ на български армейски корпус за Източния фронт. След провала на хитлеристите пред Москва фюрерът е поискал от цар Борис три дивизии. Владимир Заимов, роден на 8 декември 1888 г., е известен не само в офицерските среди, но и в цялото общество като краен русофил.
Това е наследство от баща му, революционера Стоян Заимов и от майка му – рускинята Клавдия Корсак. Тези негови убеждения личат още в писмата му от фронта при Татаркьой по време на Балканската война, когато се възхищава на… руските шинели, получени в батареята му. Интересна е съдбата му през Първата световна война. Герой от бранните полета при Калиманци, капитан Заимов не се стъписва през 1916 г. да обсипва с унищожителен огън Тутраканската крепост, зад чиито стени срещу българската войска са насочили дулата си румънски войници и… руски солдати. Заимов решава да стане двигател на преврат, който да даде властта на легалната опозиция.
Фото ‘Стара София’Опозиционните лидери обаче отказват. Те виждат, че в този момент, дори да бъде извършен преврат, той ще бъде смазан от германски войски с мотива, че изпълняват съюзническите си задължения, породени от присъединяването на България към Тристранния пакт. „Ние сме против една война с Русия! Макар че, ако разсъждаваме като държавници, такава политика… при създалата се конюнктура… не би била лишена от резон. Така предава Иван Аржентински разговора между Заимов и Мошанов. Политикът има колебливо наглед, но далновидно становище.
„Във военно време нацията преживява сюблимен момент и всички политически сили в страната трябва да се обединяват, казва Мошанов. Ние не бива да подкрепяме и няма да подкрепяме сегашните управници… Обаче не виждам причина да бързаме с вземането на властта. До края на войната те ще се изхабят и Негово величество ще се принуди пак към нас да се обърне…” Мошанов, племенник и ученик на стария политик Никола Мошанов, не е предвидил само едно – как войната на Хитлер срещу Съветския съюз ще промени коренно целия свят и каква ще бъде съдбата на България след нея…
Най-голямото разочарование за Заимов идва от съратниците му във формално разтурения Военен съюз. Те също намират, че във време на война трябва да са обединени около короната, за да спазят клетвата си и да бранят националната независимост. Преврат няма да има. За чест и на политиците, и на офицерите, никой от тях не издава за какво го е „калесвал” генерал Заимов. А на него, като последно средство за съпротива, му остава… да бъде „Азорски”. Кодовото име, дадено му от съветското военно разузнаване…
Провалът идва от Словакия
„4407” е кодовото име, което резидентът на Абвера у нас майор Ото Вагнер, официално известен като Д-р Делиус, дава на операцията срещу генерал Владимир Заимов.
Той обаче е изпреварен от съперниците му от Гестапо. За това разказва в книгата си „Бюро д-р Делиус” Господин Гочев. Хората на Химлер „надбягват” подчинените на адмирал Канарис, защото първи разкриват нелегална съпротивителна група в Словакия. „През февруари 1942 г. Гестапо в Словакия арестува Хайнрих Фонфера и Ханс Шварц, пише Гочев. Двамата са завършили военни школи на Коминтерна в Москва и са изпратени нелегално в Германия. Оттам се прехвърлят в Будапеща със задача да организират разузнавателна и съпротивителна дейност. Шварц продължава нелегалната си дейност в Братислава…”
Когато словашката група губи връзка с Москва, на 28 декември 1941 г. Шварц изпраща в София съпругата си Стефания Крижанова Шварц. Българската столица е единственото място в тази част на Европа, където все още има действащо съветско посолство. Въпреки че пътува с фалшив български паспорт, Стефания, попада в полезрението на наблюдаващата посолството полиция. Генералът е връзката между Братиславската група и капитан Яков Савченко, помощник-военен аташе. Арестувана след завръщането си, Стефания пише подробни показания, цитирани от Иван Аржентински в книгата му „Непокорният генерал”. Хауптщурбманфюрерът Ото Козловски, шеф на словашкото Гестапо, заминава за България заедно с агента Ернст Флориан. Той вече е снабден с паролата за връзка, дадена в показанията на Стефания. В София със съдействието на Андрей Праматаров, началник на отделение „Б” в Държавна сигурност, двамата организират провокативна среща на генерал Заимов и капитан Савченко с „другаря от Словашко”. Флориан нагло отива направо в дома на генерала на булевард „Карл Щведски” 52 и изрича паролата „Нося ви много поздрави от Карел Михалек”.
Секретната среща е в тайна квартира на бул. „Тотлебен” 2, на която се явяват генерал Заимов, племенникът му Евгени Чемширов, Савченко и Флориан. Според спомените на Савченко „пратеникът от Словашко” бил твърде неубедителен, което поражда решението му, че това е провокатор и предложението на руския разузнавач да изведат генерала незабавно в Съветския съюз. Заимов откава категорично. Той е силно привързан и отговорен към семейството си и знае, че изчезне ли, ударът ще се стовари върху близките му. На 22 март 1942 г. генерал Заимов е арестуван. Савченко е причакан в тайната квартира и пребит. След този провал го изтеглят от България през Турция.
Генералът е подложен на физически и психически изтезания. Срещат го със съпругата му Анна, за да му въздейства. Инсценират в съседната стая „побой на дъщеря му Клавдия”. С военен самолет докарват от Виена Стефания Шварц и устройват очна ставка. Младата жена в напреднала бременност е малтретирана жестоко и прави пълни признания. Заимов говори само това, което вече е известно от показанията на другите. Заловените документи потвъждават думите му, че той е предавал само сведения, отнасящи се до немските войски и с нищо не е навредил на България. На 29 март прави опит за самоубийство. Спасяват го. За да го осъдят на смърт и да го разстрелят на 1 юни 1942 г. Същата вечер Радио Москва предава призив към българите да паднат на колене пред героизма на генерала. Легендите твърдят, че по целия фронт съветската артилерия спира огъня си за минута в памет на Заимов…
