Нефтът и двигателят с вътрешно горене променят из основи характера на войната. Ако до 1914 г. в нея участват главно хора, коне и влакове, то след това животните са заменени от механизирани средства за придвижване. Но това не става изведнъж. В навечерието на Първата световна война на всеки трима войници от армиите на великите държави се пада по един кон. Това, което вдъхва увереност на Германия, обаче е нейната перфектна железопътна мрежа, която позволява бързото прехвърляне на войски от Източния на Западния фронт и обратно.
В първите седмици на войната германците настъпват успешно. През септември 1914 г. те вече се надяват да превземат Париж. Французите не могат да прехвърлят достатъчно бързо войските си от столицата до фронтовата линия, защото тяхната жп мрежа вече е доста разрушена. На един френски генерал обаче му хрумва гениална идея. Той дава заповед войниците и полицаите да спират всяко срещано такси и да го пращат на Площада на инвалидите. Там на колите се товарят войниците и незабавно потеглят към критичния участък на фронта. Операцията може да изглежда абсурдна и неефективна, но по това време в Париж е имало над 3000 таксити. Те правят по няколко курса до зоната на бойните действия, която не е далеч, като не забравят да включват брояча. На фронта са доставени десетки хиляди войници и немската атака е отблъсната.
Британският корпус, който идва на помощ на французите, първоначално разполага само с 827 автомобила. Четири години по-късно британците вече имат 23 хил. автомобила, 56 хил. камиона и 34 хил. мотоциклета. САЩ, които са влезли във войната през 1917 г., доставят на фронта във Франция още 50 хил. машини с двигатели с вътрешно горене. Това решава изхода от множество сражения. Неслучайно някои икономически историци казват, че в Първата световна война
камионите побеждават влаковете
При такова лавинообразно нарастване на броя на автомобилите, самолетите и танковете рязко скача и потреблението на гориво и въпросът за снабдяването с нефт придобива първостепенна важност. Към 1914 г. най-големите производители на петрол в света са САЩ и Русия, която разчита на залежите край Баку. Започнал е и добивът в Персия (Иран), който първоначално се развива от частната Англо
Персийска компания. По това време министър на военноморския флот на Великобритания е Уинстън Чърчил. По негово настояване през 1912 г. най-големите и мощни британски кораби минават от твърдо гориво на мазут. Решение, което за мнозина изглежда безумно от стратегическа гледна точка, защото Великобритания разполага с почти неограничени залежи от въглища, но няма никакъв нефт. Чърчил е наясно с тази слабост и затова по негово настояване правителството в Лондон решава да купи 51% от Англо-персийската компания. Парламентът одобрява тази стъпка само 11 дни преди започването на голямата война и така британците се сдобиват със свой собствен източник на нефт.
държат две трети от световното петролно производство
В началото на 1918 г. страните от Антантата създават специална комисия, която да координира и контролира всички нефтени доставки и танкерни превози. Усилва се и охраната на американските танкери и към края на войната снабдяването с петрол се подобрява значително.
Болшевишката революция и фактическата капитулация на Русия чрез Брест-Литовския мирен договор през 1918 г. дават надежди на германците, че ще могат да се доберат до истински големи нефтени залежи – тези в Азербайджан. В началото на август с.г. в Баку влизат войските на германския съюзник Османската империя, но много скоро те са изтласкани от малък британски експедиционен корпус, който идва от
Персия с ясната задача: да не допусне Централните сили до бакинския нефт. През септември турците успяват отново да се върнат в града, но вече е късно. През октомври 1918 г. германските военни стратези отчитат, че страната е пред енергийна криза. Горивото за авиацията и механизираните части ще стигне само за два месеца, а смазочните материали – за шест. В Берлин са наясно, че войната е загубена и на 11 ноември подписват примирие.
Сюжетът на Втората световна война не е много по-различен от този на Първата. Отново в центъра на конфликта са германските амбиции за геополитическа доминация и недостигът на ресурси, с които тези амбиции да бъдат подплатени.
Една от главните цели, поставени от Хитлер пред германските икономически стратези, е намаляването на зависимостта от вносния нефт. Германската химическа промишленост е най-добрата в света и на нея се възлагат надежди да произвежда достатъчни количества
синтетично гориво
което да замести липсващия петрол. Хитлер заявява, че от изпълнението на тази цел зависи изхода на започващата война и всички разходи за постигането й са оправдани.
На 1 септември 1939 г., когато Хитлер напада Полша, в Германия вече работят 14 завода за синтетично гориво и се сторят още 6. През 1940 г. производството достига 72 хил. барела на ден, което е 46% от общите нефтени доставки. Около 95% от горивото за германските военновъздушни сили е синтетично.
Победоносната кампания на Вермахта в Западна и Северна Европа през 1940 г. подобрява положението с горивото, тъй като германците слагат ръка на много по-големи запаси от това, което са изразходвали в хода на настъплението. Но главният проблем си остава – Германия няма нефтени залежи и не може да се снабдява с петрол по море, защото там господства флотът на съюзниците от антихитлеристката коалиция. Както и в Първата световна война германците разчитат главно на румънския нефт. Този път политически проблеми няма – Румъния е съюзник на силите на Оста и през 1940 г. именно на нея се падат 58% от доставките на петрол в Германия. След подписването на Пакта „Молотов–Рибентроп“ през август 1939 г. германците разчитат и на значителни доставки от Съветския съюз – до една трета от общия внос.
И отново както през 1918 г. истинска гаранция за пълното обезпечаване на германската армия с нефт може да даде единствено завладяването на
находищата край Баку
Това е един от главните мотиви през юни 1941 г. Хитлер да скъса договора със Сталин и да нападне Съветския съюз. Но фюрерът подценява съпротивителните възможности на противника. Според неговите разчети германските жертви в кампанията срещу СССР ще бъдат по-малко на брой, отколкото работниците, заети в заводите за производство на синтетично гориво.
След поражението пред Москва от декември 1941 г. Хитлер вече гледа на юг – към нефта на Баку. Именно в югоизточна посока е голямото германско настъпление през 1942 г. В края на юли силите на Вермахта превземат Ростов на Дон и отрязват пътя на кавказкия нефт към Москва. През август германците достигат до Майкоп, най-западният от кавказките нефтодобивни райони. Хитлер вече е разпоредил създаването на специална бригада от 15 хиляди специалисти, която трябва да възстанови добива от завладените нефтени сондажи край Баку. От своя страна през лятото на 1942 г. съветските власти започват паническо евакуиране на нефтеното оборудване от Азербайджан към източния бряг на Каспийско море – в Туркменистан и Казахстан.
Но всичко това е напразно – германската армия не успява да премине през кавказките планински проходи. Иронията е, че една от причините за това е недостигът на гориво за бойните машини. Германската армия се отдалечила твърде много от снабдителните си бази и самото транспортиране на горивото до Кавказ поглъща огромни количества бензин за камионите цистерни. Към ноември 1942 г. са отбити последните опити на германците да преминат през планината и да се спуснат към Грозни и Баку. Това е
ключов момент от хода на войната
не по-малко важен от последвалото поражение на Вермахта при Сталинград.
Така Германия е принудена да разчита преди всичко на синтетичното гориво. Наистина неговото производство почти се удвоява между 1940 и 1943 г. – от 72 на 124 хиляди барела на ден. Към 1944 г. изкуствено синтезираният бензин и керосин в Германия вече е чувствително повече от този, получен от петрол. Но имено през тази година започват страховитите бомбардировки на съюзническата авиация срещу германските химически заводи. На 12 май най-големите заводи за синтетично гориво на ИГ „Фарбен“ са атакувани от 935 американски и британски бомбардировачи. Пораженията са ужасяващи.
През 1944 г. германската авиация си остава страховита сила, но е безполезна без достатъчно гориво. Вече няма с какво да бъдат заредени дори учебните самолети. Изтребителите не могат да излетят, за да защитават химическите заводи, и така кръгът се затваря. Германия изпада в енергийна агония. Това е краят на германската армия – несъмнено най-силната и боеспособна в света, но не разполагаща с достатъчно петрол, за да победи.
Японските камикадзета нямали гориво за връщане
На 7 декември 1941 г. Япония напада американската военна база в Пърл Харбър на Хавайските острови, с което Втората световна война се разгаря и в Тихи океан. Предвид огромното икономическо и технологично превъзходство на американците този ход на Токио изглежда самоубийствен. И тук, както при нападението на Хитлер срещу Съветския съюз, огромна роля играе петролният фактор. До 1941 г. Япония е изградила могъщи военен флот и авиация, но понеже няма свои нефтени находища, тя се снабдява с гориво предимно от САЩ. С напредването на японската агресия в Китай и Индокитай американците са стреснати и през лятото на 1941 г. налагат петролно ембарго срещу Япония. Властите в Токио разбират, че тяхната военна машина е безполезна, ако не си осигурят надежден източник на нефт. Такъв има в Индонезия, която по това време е холандска колония. Необходим е и контрол над Сингапур, който е във владение на британците. Така японските генерали решават да ударят първо по американската военна мощ в Тихи океан, за да си развържат ръцете за действие в Югоизточна Азия.
Първоначално японската стратегия е успешна – американците получават страшен удар в Пърл Харбър, а още през 1942 г. японците завладяват остров Борено и сравнително бързо възстановят нефтения добив въпреки предхождащите саботажни действия на холандци и британци. Скоро обаче се оказва, че слабото място на японците е транспортът на горивото. Американските подводници атакуват конвоите, движещи се от Индонезия към Токио. В хода на войната са потопени 86% от корабите на японския търговски флот, а други 9% са извадени от строя. Нефтените доставки за Япония достигат своя максимум в началото на 1943 г., след което бързо намаляват, за да спрат напълно към началото на 1945 г. В отчаянието си японците се опитват да превозват гориво от Индонезия дори с подводници.
Япония също има своя програма за производство на синтетично гориво, но тя е много по-неуспешна и неефективна от тази на Германия. Към пролетта на 1945 г. флотът и авиацията вече са почти безполезни. Съществува версия, че прочутата тактика на пилотите камикадзе е родена от недостига на гориво – след като и без това нямат с какво да се върнат в базата, по-добре летците да се хвърлят на таран срещу противникова машина.
На 7 декември 1941 г. Япония напада американската военна база в Пърл Харбър на Хавайските острови, с което Втората световна война се разгаря и в Тихи океан. Предвид огромното икономическо и технологично превъзходство на американците този ход на Токио изглежда самоубийствен. И тук, както при нападението на Хитлер срещу Съветския съюз, огромна роля играе петролният фактор. До 1941 г. Япония е изградила могъщи военен флот и авиация, но понеже няма свои нефтени находища, тя се снабдява с гориво предимно от САЩ. С напредването на японската агресия в Китай и Индокитай американците са стреснати и през лятото на 1941 г. налагат петролно ембарго срещу Япония. Властите в Токио разбират, че тяхната военна машина е безполезна, ако не си осигурят надежден източник на нефт. Такъв има в Индонезия, която по това време е холандска колония. Необходим е и контрол над Сингапур, който е във владение на британците. Така японските генерали решават да ударят първо по американската военна мощ в Тихи океан, за да си развържат ръцете за действие в Югоизточна Азия.
