о. з. генерал Цветан Тотомиров
Споделям напълно становищата на действащите колеги, поместени на страниците на в. „Българска армия” във връзка с предложенията на военните експерти на МО за увеличаването с три години на пределната възраст на онези офицери, които са се отказали да се пенсионират. Бих добавил само, че трябва да се помисли и за младшите офицери, които като че ли не само в последните предложения, но и сега са позабравени. А може би на тях негласно им е дадено правото да се спасяват сами и те избират – напускането на армията. И това подпомага военните експерти да правят „аргументирани“ предложения за решаването на некомплекта с офицерите в армията. А забравяме, че армията е жив организъм. Тя се нуждае както от старши, така и младши офицери. Нейната върховна функция – защитата на Отечеството, изисква поддържането на този организъм винаги в разцвета на своите физически, умствени и духовни сили. Това означава военните кадри да са жизнени, дееспособни и възможно млади.
Неоспорим е фактът, че за да могат да се понесат трудностите на военната служба в мирно врем е, са нужни такива физически сили, каквито може да притежава само един млад офицерски корпус. Нужни са високи способности, воля и характер за обучение и командване на подчинените формирования. И всички тези качества имат изключително значение при решаването на кризи от военен и невоенен характер.
Ако вникнем във военната история, ще видим, че след всяка война първата грижа на победените е била да издирят причините за своя погром. Една от винаги посочваните причини е била застаряващият офицерски корпус. Това ги е карало незабавно да правят подмладяване на офицерския състав, но, както народът казва, „след дъжд качулка“.
Характерно е, че в историята на нашата армия винаги са се подлагали на анализ тези проблеми и се е държало строго за подмладяването на офицерския състав. Когато моето поколение заемаше средния и горния ешелон в армията, това се споделяше от голямото мнозинство от офицерите. Това беше и професионалната, и житейската, и нравствената програма на хората с пагони.
Разминаването в последните години говори, че времето е оказало своето въздействие. Променените условия, непрекъснатите промени в ЗОВС, реформите и модернизацията са променили мисленето на офицерите по този въпрос. Трудно ми е да преценя дали пенсионирането на много офицери и получаването на пенсия и заплата са оказали влияние, защото нямам възможност за такива наблюдения. Това най-точно могат да го кажат техните непосредствени началници или техните подчинени. Но общественото мнение е негативно настроено към всичко това. Немалко запасни офицери смятат, че това ще доведе до антагонистични настроения
между различните категории военнослужещи. А това е опасно, защото егоизмът, дребният стремеж към облагодетелстване са най-големият враг на офицера. Вярно е, че направените промени в Кодекса за социално осигуряване дава това право на пенсиониране, и то не само за военнослужещите от МО, но и за много други ведомства, т.е. това е решение на политиците. Така някои офицери по собствено желание с разрешение на своите ръководители са се възползвали от даденото право, а другите по вътрешно убеждение или по други причини – не.
Интересите на армията са оставени на второ място, защото всичко е било продиктувано от съображенията на политиците и най-вече за увеличаване на осигурителния стаж за пенсиониране на военнослужещите на 27 г. и пределната възраст на 55 г. Така се заложи една мина в армията, която рано или късно ще се задейства (според военните експерти тя вече действа). Това доведе до възникване с нова сила на
непрекъснатите противоречия между младшите и старшите офицери създаване на нови противоречия между тези, които са се възползвали от правото на пенсиониране, получаващи пенсия и заплата, и тези, които не са пожелали да се пенсионират и получаващи само заплата (тези, които разбират от математика, знаят защо). И най-лошото – поставяне на изпитание на нравствения елемент, който е основният камък, върху който се гради всяка една армия. Неслучайно някога Наполеон Бонапарт е казал, че „три-четвърти от успеха на война се дължи на нравствения елемент“. Казано и написано преди много години, но продължава да е неизмерима истина и днес.
Отчитайки създалата се ситуация, военните експерти на МО и не само те, но и тези, които стоят зад тях, търсят решение на съществуващите проблеми и предлагат нови изменения в ЗОВС – удължаване с три години над пределната възраст за тези, които са имали право, но са отказали пенсиониране. Нещо като бонус, поощрение или за туширане на напрежението. А според интервюто на зам.-министър Атанас Запрянов за икономия на финансови средства „да им се даде право да служат по-дълго време“, особено след въвеждане на формулата на НАТО. Дали това предложение, ако бъде прието, ще реши противоречията в обозримо бъдеще, или ще доведе до нови такива – не е трудно да се прогнозира. Но справедливо е идеята да бъде поставена на обсъждане от цялата военна общественост.
Учудващо е, но не знам защо, в тези материали никой нищо не споменава за младшите офицери и как тези предложения ще окажат влияние върху тяхното развитие. Вярно е, че те скоро няма да бъдат пенсионирани и че този член 69 от КСО дотогава може да бъде променен много пъти, но да не забравяме, че бъдещето на армията принадлежи на тях и те трябва да трупат и знания, и опит. Затова е повече от тревожен въпросът с колко ще се увеличат годините на младшите офицери при престоя им на взводни и ротни длъжности. Някой млади колеги ми казаха, че сега е 15–20 г., което трудно възприемам, и бих се радвал, ако не е така.
Да се командва рота 15 и повече години, това прави приблизително 45–50-годишна възраст и не е в интерес нито армията, нито на офицера. Еднообразието омръзва, творческият процес е със затихващи функции и това прави офицера апатичен. А апатията е враг на мотивацията, на волята и характера. Винаги съм смятал командването на рота като най-тежка и сериозна школа и че от придобитите способности, знания и умения зависи по-нататъшната кариера на офицера. А от практиката се знае, че повече от 4–5 г. на тази длъжност спъва офицера и той започва само рутинно да изпълнява своите задължения.
От всеки, посветил се на военна кариера, трябва да се знае, че йерархическата стълба е достъпна за всички, но изкачването по нея става само със собствени сили. А политиката за издигането на военните кадри трябва да създаде еднакви условия, еднакъв старт за всички, при което най-можещите, най-талантливите да вървят нагоре във военната йерархия, а останалите според силите и възможностите да намерят достойно място до навършване на пределна възраст.
Ще направя едно отклонение, за да кажа, че приемам като много точна и принципна формулата на НАТО, в бюджета на отбраната да се включат и разходите за пенсиите и пенсионното осигуряване на военнослужещите и цивилните работили в МО. Такова предложение бяхме направили при приемането на ЗОВС през 1995 г., защото винаги сме смятали, че офицерът, макар и в запас, трябва да се смята, както винаги, е бил – част от Българската армия. Но това не беше прието тогава. Подобно предложение имахме и по здравното осигуряване, защото нашите здравни проблеми, възникнали по време на службата, се появяват след нейното напускане.
Трудно може да се прецени какво ще се случи с „подмладяването на офицерския корпус“, ако увеличаването на пределната възраст с три години стане за всички, каквито слухове има. Тази оценка може да се извърши само от тези, които имат достъп до необходимата информация. В последните години предложения за армията има много, някои даже и противоречиви. Но те трябва добре да се анализират, да се решават комплексно и много прецизно, спазвайки традициите и поуките от историята. А решенията трябва да бъдат такива, че да не допуснат каквито и да е било наченки на антагонистични настроения в сложния армейски организъм.
А за истината! Истината във всичко, рано или късно, без нашата намеса ще се наложи. Дано не е много късно – това зависи единствено и само от политическото и военното ръководства на aрмията. Те трябва да очертаят и заложат кадровата политика на далеч по-голям хоризонт, отколкото им позволяват рамките на мандата. Те трябва да бъдат по-големи държавници.
