За Скопие 2018-а беше време на борба за евроатлантическото бъдеще, което минава през конституционни промени
Едва ще са отшумели новогодишните празници за хората в Република Македония, едва ще е преминала и „тихата и свята нощ” на Бъдни вечер и спокойствието на Коледа на 7 януари, държавата още ще спи и преди последното голямо тържество на „Стара Нова година”, както наричат нощта на 13 срещу 14 януари, а народните избраници ще трябва да се съберат в парламента и да гласуват пакета от конституционни промени. Същите, които произтичат от подписания през пролетта в Преспа двустранен договор с Гърция, видял бял свят след дълги и продължителни, на моменти крайно нервни и на висок глас преговори.
Няма шега – още на 15 януари ще трябва да се реши изходът на първата сериозна и крайно важна парламентарна битка от изключителна важност за евроатлантическото бъдеще на Република Македония. Затова и разказах за празниците, които македонците и всички жители на югозападната ни съседка ще отбележат до тази дата. За този ден председателят на парламента в Скопие Талат Джафери насрочи първото за годината заседание на парламента, на което с мнозинство от 2/3 от гласовете депутатите ще трябва да утвърдят 4-те основни конституционни промени, в това число и смяната на името на държавата на Република Северна Македония.
Задължен съм да направя две уточнения. Очевидно спикерът на парламента Талат Джафери от Демократичния съюз за интеграция на Али Ахмети обича тази дата. На 15 януари м.г. бе ратифициран Договорът на Македония с България, подписан на 1 август 2017 г. в Скопие между премиерите Бойко Борисов и Зоран Заев. Датата е твърде важна и за нас българите, пък и за македонците, надяваме се, защото на 15 януари 1992 г. България първа в света призна суверенитета и независимостта на Република Македония и така откри пътя на новата държава към нейното международноправно признаване. Така че Джафери просто спазва някаква неформална парламентарна традиция. Махмурлии или не, депутатите от македонското Събрание ще трябва да запълнят банките в парламента и да решат ще дадат ли подкрепа (най-малко 80 от общо 120) на конституционните промени, или ще ги отхвърлят.
И второто уточнение – управляващите в Скопие просто нямат повече време за губене
И затова първият работен ден на парламента трябва да е тъкмо 15 януари – символна дата в новата политическа история на страната или личен избор на този, който има право да насрочва сесиите. Цялата процедура по формулирането и одобрението на конституционните промени, описана в македонската конституция и в парламентарния правилник, бе толкова дълга, нещата вече са толкова ясни, текстовете на промените са толкова овъргаляни в дебатите в пленарна зала, в комисиите на Събранието, на задължителните публични обществени обсъждания, че отлагането на гласуването ще е наистина празно губене на време.
Има и един немакедонски аргумент за това – след като тези промени евентуално се приемат и държавата се снабди с новото си име, думата ще имат парламентаристите в Атина. Те трябва да ратифицират от своя страна договора със Скопие и по този начин да открият пътя на Република Северна Македония към автоматичното й приемане за членка на НАТО и през юни – евентуално започване на преговори за членство в ЕС. А ситуацията с всеки изминал ден в Гърция и в нейния законодателен орган по отношение на договореностите със Скопие се влошава до степен да поставя под сериозен въпрос ратификацията на документа. Впрочем това е и основният страх на политическата класа край Вардар, и по-специално на управляващата коалиция на премиера Зоран Заев, че на юг в Атина могат да постъпят „по византийски” и да не ратифицират договора, което ще означава отново бариера пред евроатлантическата интеграция на РСМ (Република Северна Македония).
И какво – цяла 2018 г. Зоран Заев и министрите и коалиционните му партньори се бориха за подписването и реализацията на договора с Гърция от Преспа, цялата политическа дейност на кабинета бе основана на постоянни компромиси и криволичещи ходове, някои от които откровено популистки и „търговски”, а в крайна сметка – в Атина да не си свършат работата. Ако, не дай си Боже, се случи, а сигнали за това, макар и неформални, има, то ще означава политическа смърт на Зоран Заев вярното момче на американския посланик в Скопие Джес Бейли, без чието съгласие в македонската столица не се предприема нито един сериозен ход. Пък и заедно с колегата му Ципрас бяха номинирани за Нобелова награда за мир…
В крайна сметка, това, което ще се случи на 15 януари 2019 г., ще бъде логичният завършек на острата политическа борба през цялата година между опозицията и управляващите за това, какво бъдеще да се осигури на бившата югорепублика. В интерес на истината вниманието на Заев и неговото правителство бе фокусирано повече към това, да бъдат изпълнени задълженията по договора с Гърция, отколкото в реализацията на договора с България. Започна работата на съвместната Българско-македонска комисия за история и образование, която с проведените 3 заседания в края на м.г. даде повече основания да се съмняваме в успеха на нейната работа, отколкото да вдъхне оптимизъм за излизане от кьорсокака в който се намира македонската историография по отношение на общата ни история и герои. Някои публични изказвания на Зоран Заев пък предизвикаха оправдана нервност в българския политически елит със своята непремереност, която не можеше да бъде преглътната дори с призива „да разберем Заев и ситуацията в Македония, в която той се намира”. Какво толкова има да се разбира…
Но все пак фокусът бе към всичко, свързано с Договора с Гърция. Вероятно за това впечатление допринесе и засиленият интерес на международния фактор, предизвикал небивала интензивност на посещения на хората от европейския и американския връх в Скопие в навечерието на референдума на 30 септември. Все с идеята да се даде знак на македонските гласоподаватели, че е крайно важно да излязат на допитването и да дадат подкрепа на договора с Гърция, и в частност – на смяната на името на държавата им. Имаме усещането, че септември 2018 г. ще остане записан в новата история на Република Македония като пример за противоречив и контрапродуктивен резултат от усилията на международните фактори и за предприемане на действия без познаване на местния манталитет. Резултатите от допитването на 30 септември, приети като успех и от страна на управляващите, както и от страна на опозицията, показаха и достатъчна подготвеност на правителството на социалдемократите на Заев да обясни на македонските гласоподаватели същността на референдума.
Всъщност македонците приеха гласуването едва ли не като поредните парламентарни избори, персонифицирайки до голяма степен мотива за поведението си. Добре все пак, че в по-нататъшния процес на реализация на договора с Гърция от Преспа значението на референдума отиде някак на заден план и многопластовата драма се завъртя около това – ще има ли парламентарно мнозинство от 2/3 за започване на процедура за конституционни промени, или няма да има. Е, намериха се 8 депутати от опозицията, които гласуваха за промените и осигуриха мнозинството, но то бе направено с цената на сериозни компромиси в изпълнението на основната задача, която Заев си беше поставил при идването си начело на изпълнителната власт. А това беше да превърне Македония, както и да се нарича сега и занапред тя, в истинска правова държава.
Е, няма да стане по този начин. Всеобщото впечатление от м.г. е, че правосъдната система край Вардар с много скърцане се опитва „да вземе завоя” от времето на Груевски и да си гарантира своя статут на независима власт. Но политиците винаги намират причина да се оправдаят с някаква целесъобразност и отново да използват съда като политически инструмент. Жалко. Цяла година – и нищо ново по този въпрос, напротив.
Напред е новата 2019-а, приближаващите президентски избори през пролетта (а Заев вече се зарече, че няма да се кандидатира) и очакването за „две в едно” на предсрочни парламентарни заедно с президентските избори. Явно и тя ще е политически гореща.
