Броени дни преди Нова година в литературен клуб „Перото” в присъствието на многобройна публика се състоя премиерата на новата книга на Калин Донков „Отпечатък от никого” (изд. „Жанет 45”). Авторът е добре познат на нашата читателска публика – дълги години беше главен редактор на сп. „Български воин”, където в разнообразни очерци и анализи на събитията в армията създаде поредния летопис за времето и личностите в Българската армия.
Есетата и разказите, събрани в новата му книга, са поредица, отпечатвана всяка седмица във в. „Сега”. Думи за книгата сподели поетът Бойко Ламбовски. Според него не е лесно да се пише за ежедневния читател. В това отношение Калин Донков безусловно е блестящ автор. Още от времето на в. „Антени” той изгражда стил и почерк, който показва, че не желае да се плъзга по повърхността на нещата.
Отвъд трагизма и горчивината
Обагрена в носталгична гама, книгата му разкрива горчивини, разочарования, но и усилена проницателност за същността на нещата. Потъваме в леко горчив свят, но уютен, видян през погледа на човек, който е преживял света дълбоко и ни го поднася леко стилизирано, пълен с доброта. Дори там където са обрисувани обикновени негодници, авторът поглежда през патината на едно човеколюбие, което му е станало втора природа.
Спорад Ламбовски особено впечатляващ за младите хоре е един разказ, когато като млад поет Калин Донков заедно с други литератори виждат как покрай тях минава Атанас Далчев. Той е вече възрастен автор, ползващ се с уважение сред по-младите. Всички станали на крака, за да разменят няколко думи. Това направило някому впечатление и след седмица, когато Калин започнал работа в радиото, при него дошъл един Киров и запитал: А, бе вас кой ви накара да станете прави, докато говорехте с Далчев? Подобни факти за съвсем младите хора звучат диво и чудно, но можем да си дадем сметка през какви апотеози на човешката подозрителност са минавали нашите по-възрастни колеги в нелекия си живот и кариера – каза Бойко Ламбовски.
Есетата на тази книга имат разнообразие – някои са писани в Сибир, други – в Средиземноморието, в Средна Европа, има и в Беглеж – прекрасно село в Северна България, както и в Никарагуа. Поетът е индивидуално създание и мъката, която скита в текстовете – е пречистена мъка, светла мъка и тя одухотворява четящия.
Калин Донков е построил свят, в който думите са претеглени и са минали през горнилото на опита. В едно от тези есета той казва: Хората се делят на два типа. Едните са като сгради, по които се качват по вътрешните стълби към себе си непрестанно, а другите са като балони, които летят нагоре и хората в тях изхвърлят баластта – съвест, чест, роднински връзки, склонност към съчувствие, за да не им тежат. Ето това е нещо провидческо, толкова колкото в едно друго есе, където говори какво му е казала циганка в далечния град Иркутск – познала му е няколко неща, от
които той споделя само едно. Есето свършва с прозорливи мисли за общото, което ни съединява, за това, което ни свързва всички. И това ми дава основание – заключава Ламбовски – да кажа, че това е светла книга отвъд носталгията, отвъд трагизма и горчивината.
Според Ламбовски особено ценно качество на книгата е, че тя е много четивна, увлекателна, интересна. Това е негово безусловно качество като автор на белетристични текстове. Ламбовски зададе въпрос на автора: Защо отпечатък от никого? Това е есе за човек, който изчезва така, че дори не знаеш имало ли го е, нямало ли го е, къде е? Такова усещане за изчезването на човека като отпечатък на тази земя преодолимо ли е и с какво?
Съпротива срещу изчезването
Калин Донков отговори, че изчезването е въпрос на екзистенция и занимава всеки, макар и подсъзнателно. Човек дори не мисли каква ще бъде неговата съдба във Времето и във Вселената. Но когато види как някой негов събрат изчезва пред очите на всички, той се ужасява по убедителен и достоверен начин. Но във всеки от тези текстове има и рефлекс да се запечата все пак нещо. Нещо от някакъв човек, от събитие. „Работейки за в. „Сега”, съм преминал в едно сегашно време. Надеждата е тези неща да съществуват още малко, защото дори написани в книга, те пак могат да се разнесат в пространството. От друга страна, пък мисля – когато решиш в една книга да събереш отпечатък от много хора, накрая се получава отпечатък от никого специално. Така става, когато количеството премине в качество. Много хора съм искал да останат, да не изчезват в паметта, но това усилие може би се обезсмисля и се получава един отпечатък от никого.
Някога се смяташе, че всички сме равни в обществото и че трябва всички писатели художници, артисти да бъдат приземени, да знаят, че те са равни с работническата класа, че са част от нея. Управляващите даваха нагледен пример – един обущар може да се мисли за велик, но когато някой обуе обувките му, ако те го убиват, значи не е майстор. И се намекваше същото за писатели
, художници, музиканти. Че това изделие, което правим, нашите „обувки”, също трябва да са така удобни на съвременния човек – да не го стискат, да не го убиват. Един ден страхотно се възмутих и си казах: Добре де, ако това изкуство поне малко не го убива читателя, поне малко не го замисля за какво служи то? Оттогава съм разбрал – в изкуството трябва да има болка, неудобство и недоволство. Да му убива обувката на читателя и тогава започнах да пиша това, което сега наричат публицистика.”
