Николай Големанов
Англо-американският удар по София на 10 януари 1944 г. е първата комбинирана бомбардировка, преживяна от града – дневна, последвана от нощна. Ударът е и най-мощният до онзи момент във въздушното пространство на България.
Само в дневното нападение прииждат 180 тежки бомбардировача: 140 „Флайинг фортрес” („Летяща крепост”, B-17 F Flying Fortress) и 40 „Либърейтър” („Освободител,” B-24J Liberator).[1] Прикриват ги над 100 изтребителя „Лайтнинг” („Мълния”, P-386 Lightning).
Не по-малко от 447 души загиват на място през онова денонощие в пожарищата и руините, но това не изчерпва зловещата равносметка. Стотици са ранените и мнозина умират в болниците. Под развалините дълго остават в неизвестност над сто души…
По други данни в дневната и нощната бомбардировка загиват 750 души [2]. Но което и число да се приеме, става дума за най-кръвопролитното въздушно нападение против София и изобщо на територията на България, независимо че върху столицата са стоварени ”само” 1784 бомби.
Далеч по-тежък е ударът на 30 март 1944 г., когато (след нощно нападение) повече от 260 бомбардировача хвърлят 3000 разрушителни и 30 000 запалителни бомби. Но жертвите са сравнително по-малко; голяма част от софиянци вече са евакуирани, а и мерките за гражданска защита са подобрени.
Подобен е случаят на 17 април 1944 г. Само в дневната част от нападението към София са пратени 350 тежки бомбардировача; над 2500 са хвърлените бомби. В града загиват около 130 души. Във ВВС денят е запомнен като Черния Великден, защото загиват осем наши летци (от общо 20-ина в цялата война).
Раненият град
Към 10 януари 1944-та за София вече не са новост нито сигналът „Тревога”, нито бомбите и експлозиите. Този път обаче ударът е небивало жесток. Той разстройва всекидневието в столицата и донякъде в цялата страна.
Започват „серийни” погребения, молитви за упокой се четат пред дълги редици ковчези.
Тежки са разрушенията, предимно на жилища и други цивилни сгради. Три дни след нападенията не стихват пожарите, стотици хора панически бягат към близки села или към гарата, където влаковете са претъпкани.
Държавните учреждения замират и се налага правителството изрично да нареди: „От 17 т.м. всички чиновници трябва да се явят на работа”.
Повредени са телефонните връзки и трамвайните линии, електроснабдяването, водопроводът и канализацията. „Нуждаещите се от вода граждани – пише в едно от съобщенията на властите – ще могат да си набавят за най-неотложни нужди, главно за пиене и готвене, чрез нарочно устроените чешми при Централната минерална баня.”
Правителството предупреждава, че мародерите ще бъдат съдени бързо и разстрелвани. Основание е действащ закон, който предвижда смъртно наказание „за извършени кражби и други престъпления през време на тревога или след нея”.
Забранява се нормалната употреба на черковни камбани и фабричните сирени – те остават запазени за „нов начин за даване на „тревога” и „отбой” при повреда на електричеството” (каквато е влошила ситуацията в нощта на 10 срещу 11 януари).
Обявена е гражданска мобилизация за ред професии и търговци – хлебари, месари, стъклари, бакали, шофьори и т.н. Ходът на живота вече е подчинен на заплахата откъм небето.
Решителни в неравния бой
Против вълните бомбардировачи на 10 януари излитат български изтребители от 3/6 орляк (летище Божурище) и 2/6 орляк (летище Враждебна). В сблъсъка нападателите губят 6 тежки бомбардировача и пет изтребителя, други самолети са сериозно повредени. Загиват деветима неприятелски летци, а 20 са пленени.
Запомнени са и подробности. Поручик Цвятко Задгорски сваля „летяща крепост”. Поне по един изтребител свалят асовете капитан Чудомир Топлодолски и поручик Стоян Стоянов. Загива подофицерът Атанас Кръстев. Сам против 6 изтребителя се сражава подпоручик Никола Начев, преди да кацне с повредена машина в района на Перник.
Излитат и 30 германски изтребителя; в ожесточения бой загиват петима от техните пилоти, включително командирът на формацията. Може би това е капитан Герхард Венгел, комуто е посветена паметна плоча в днешна София.
Ефикасни са и действията на зенитната артилерия, която изстрелва 1958 снаряда през деня и 1310 при нощното нападение.
„Кратко и тайнствено”
…Първият британски удар над София е нанесен на 13 април 1941 г., по ограничена цел край Централна гара. Седмица по-рано югославска бомбардировка над Кюстендил и София взема 67 жертви, предимно цивилни. След това обаче небето над България е спокойно над една година, до лятото на 1943-та.
После въздушната война е все по-интензивна, а условия за нея е създало успешното настъпление на съюзниците от антихитлеристката коалиция в Сицилия и Южна Италия. Там е пребазирана мощна авиационна групировка и в нейния обсег е жизнено важното за вермахта петролно производство в Румъния.
Първият мощен удар по нефтените полета около Плоещ е нанесен на 1 август 1943 г. Ала бомбените удари по България не са просто съпътстващи цели; няма как през войната 120 български селища да бъдат нападани „между другото”.
Ударите по София през зимата на 1943/1944 г. са подчинени на някаква стратегия и са целенасочени. Те са свързани донякъде и с Техеранската конференция (28 ноември–1 декември 1943-та). Наистина в Техеран въздушната война е само второстепенен въпрос за Тримата големи (Рузвелт, Сталин и Чърчил).
Но щабовете на САЩ, Великобритания и СССР обсъждат там ред въпроси за „предстоящите операции в Европа”. Нищо че тяхното комюнике – по изрична препоръка на Чърчил – е „кратко и тайнствено”.
Факт е, че в късната есен на 1943-та англо-американските нападения в България се засилват.
Неизбухнали
Ден след кошмара на 10 януари софиянци са предупредени, че руините могат да бъдат опасни, тъй като в тях има неизбухнали бомби. Статистиката от онова време отчита 54 такива, всъщност те са повече, но не всички са на лесно видими места.
Неексплодирали бомби се откриват у нас и над половин век по-късно, макар не толкова често, колкото – да речем – в германските градове.
Няколко смъртоносни спомена от Втората световна война са намерени и обезвредени през 90-те години на XX век, включително в населени райони на София и Враца.
На 250-килограмова авиобомба се натъкнаха миналата есен строителите на софийското метро край бул. „Евлоги и Христо Георгиеви”. Наложи се евакуация на жителите на района и учениците от две училища.
На 25 октомври екипи от Българската армия унищожиха на полигон Сливница силно корозиралата бомба (виж ”Българска армия”, брой от 26.10.2018). За обезвреждането бе използван 2,5 кг тротил.
Последва вторична експлозия, ”закъсняла” със 75 г. Взривната вълна от полигона бе почувствана на 3 км. Ако бомбата беше избухнала в града, би нанесла тежки поражения в радиус от 100 м.
– – –
[1] Често ”летящи крепости” наричат практически всички американски тежки бомбардировачи от времето на Втората световна война, включително ”Либърейтър”.
[2] В ред публикации – и сериозни, и по по-повърхностни, има големи разминавания в данните както за броя на жертвите, така и за мащаба на бомбардировките в България.
– – –
Основни източници: История на българите. T. 5 – Военна история, С., 2007; Недялков Д. ”История на българската военна авиация”, С., 2012; Руменин Р. ”Летящи крепости над България”, С., 2009; Мойзиш Л. ”Случаят Цицерон”, С., 1959.
”Цицерон” предупреждава за удара
Масираното януарско нападение над София намира място в една знаменита шпионска афера от времето на Втората световна. Това е ”Операция Цицерон” – по кодовото име на Елиаза Базна, турски авантюрист от албански произход, който през 1943–1944 г. е камериер на британския посланик в Анкара Хю Кнечбъл-Хюгесън.
39-годишният Базна преснима поверителни документи и продава филмите в германското посолство. Плащат му общо 300 000 лири стерлинги (както се разбира по-късно – предимно с фалшиви банкноти, made in Germany).
За няколко месеца шпионинът се добира до около 400 документа. Част от тях са извънредно секретни и ценни, но в Берлин, по различни причини, невинаги им обръщат внимание. 5 години след войната това разгласява разузнавачът Лудвиг Мойзиш, работил в германското посолство в Анкара и поддържал контактите с Цицерон.
В последните дни на декември 1943-та до германците стига пресниман документ, свързан с работата на военните щабове при тристранната среща в Техеран – по-специално кои балкански градове ще бъдат подложени на тежки бомбардировки.
“Хорото на смъртта трябваше да започне с бомбардирането на София на 14 януари* – пише Ойзиш. – В Берлин и София благодарение на Цицерон от две седмици бяха осведомени за неприятелските намерения.”
На сутринта след бомбардировката германският дипломат резидент се свързва с чиновник от легацията в София, който му казва: ”Преживяхме най-тежката бомбардировка досега. Цяла София гори”.
”Сега вече Берлин беше наясно. Цицерон имаше право, неговата ”истинност”” беше доказана – заключава Мойзиш. – Но това доказателство… стана възможно едва когато четири хиляди** души в София загубиха живота си под развалините.”
Не се знае доколко откраднатото сведение е било взето предвид и дали би облекчило участта на София. Във всеки случай българската изтребителна авиация е известена навреме и пресреща нападателите още на западната граница.
От друга страна сведения, че предстои засилване на въздушната война ”в Европа”, т.е. против Германия и съюзниците й, изтичат в британския печат. Към края на декември 1943 г. такава информация излиза в ”Таймс”, тя е преведена и в българския печат.
А цялата история с Цицерон, бездруго заплетена, се усложнява с времето, включително след смъртта на Базна през 1970 г. ”Сега се смята, че той през цялото време е бил британски агент със задача да прокарва фалшиви сведения към германците”, писа преди 2 г. в спомените си бившият британски разузнавач Дейвид Комуел, известен с писателския псевдоним Джон льо Каре.
– – –
* Същата грешка в датата допуска и Базна, който потвърждава случая с конкретния документ в книгата си ”Аз бях Цицерон” (1960 г.).
** Силно преувеличена оценка. Не е ясно откъде е взета, още повече че навремето българските власти официално занижават данните; цензурираните публикации се ограничават с израза ”има доста убити”.
Защитниците са сърцати и опитни
Към началото на 1944 г. наземната ПВО и българските военни летци вече имат значителен опит, познават противника и са напипали слабите му страни.
Още на 24 юни 1943 г. е свален първият „Либърейтър”; това постига в района над днешния град Монтана поручик Стоян Стоянов, един от българските асове с 10 победи.
На 14 ноември 1943 г. за първи път български летец загива, бранейки София. Той е подпоручик Йордан Славов Тодоров.
Паметна дата остава 20 декември 1943 г. В бой над София поручик (посмъртно капитан) Димитър Списаревски разбива и сваля с таран американски „Либърейтър”. А подпоручик Георги Кюмюрджиев води бой с цели 6 „Лайтнинга” и в последните минути на младия си живот успява да унищожи един от тях.
Двамата герои са погребани в София на 28 декември, но мълвата за дръзкия удар в небето е тръгнала почти веднага, преди „Зора” да пише за „Първият български летец – жива торпила” (бр. от 23 декември 1943-та) и преди да огласи, пак на първа страница, неговото име: „Героят летец капитан Списаревски” (26 декември).
С въодушевление и гордост говорят за юначния пилот не само негови колеги, но и обикновени граждани на София – свидетелстваха съвременници на събитията. Капитан Списаревски свали един самолет, но и повдигна духа на цял град.
* * *
Десетилетия по-късно ние знаем името на американски летец, когото е победил 27-годишният добричлия. Това е поручик Робърт Браун. Все още обаче се губят подробности около решаващия миг. Успял ли е Списаревски още преди удара да повреди неприятелската машина? Наистина ли е свършил боеприпасите? Бил ли е сериозно ранен?
Не един и двама художници пресъздават отчаяната му атака като челен удар. Но много по-вероятно изглежда той да е минал отзад и отдолу, избягвайки обстрел от борда, и да се е врязал веднага в „Либърейтъра”. Някога дори се е коментирала „тактика на тарана”. Ще рече: с витлов самолет атакуващият не е непременно самоубиец, той пробва с витлото да повреди опашните стабилизатори на неприятеля.
Има и друга версия – че българският „Месершмит” е ударил изотзад, обаче отгоре – около пилотската кабина на четиримоторния бомбардировач.
Както и да е било, в крайна сметка кап. Списаревски е постигнал резултата, предписван от вече възприетата у нас тактика на бой против вълните „летящи крепости”.
Каква е тя? След сигнал за тревога изтребителната авиация се вдига на височина 5000 и повече метра в направленията за влитане на противника. Основната част оформя стена от изтребители, които се врязват в ешелоните от тежки машини, с цел – преди всичко – да наруши бойния им строй. След това вече идва атака с картечно-оръдеен огън на бомбардировачите, които са останали най-незащитени.
Този подход неведнъж се доказва като много ефикасен.
* * *
Таран, макар при други обстоятелства, успешно извършва и поручик Неделчо Бончев на 17 април 1944 г. Той се приземява с парашут, оцелява почти по чудо и след лечение се връща в строя.
В своето „счетоводство” Бончев има 8 или 10 унищожени самолета до октомври 1944 г., когато загива в неизяснена обстановка, изглежда, някъде в Югославия.
* * *
Общо убитите и пленените англо-американски летци са 464. По-конкретно, открити са труповете на 179 летци, далеч невинаги идентифицирани по име и националност. Освен това 69 умират от раните си в български болници.
Загиват и над 20 български пилоти. Те са много по-малко от неприятелските загуби, част от обяснението е в мотивировката и летателното майсторство на нашите орли.
По две причини се влошава положението за бранителите на българското небе през пролетта на 1944 г. Първо, остават сами – германците оттеглят повечето свои самолети от Балканите, за да бранят основната територия на Райха. Същевременно англичани и американци пускат в действие нови машини, особено изтребители (като „Тъндърболд”), с каквито българските летци не са свикнали и дори понякога ги бъркат с немски.
При все това англо-американските нападения намаляват след април–май 1944 г. Историците ни виждат основната причина в ефикасната българска отбрана, която през март и април сваля и изважда от строя 37 самолета на противника от общо 50-ина за цялата война.
