Превратът, победата, смъртта: Три епизода от живота на генерал Радко Димитриев

Радко Димитриев е един от най-известните и най-спорни български генерали. Владеещ няколко езика, с отлично военно образование, той заема много високи командни длъжности в четири войни в армиите на две държави – България и Русия. С неговото име се свързват победите в Сръбско-българската и Балканската война, но и провалът при Чаталджа и неуспешният опит за държавен преврат в България през 1886 г. Макар и пословичен русофил, Радко Димитриев е преди всичко български патриот. Това е основаната теза в новоизлязлата биография на генерала от Венелин Цачевски. Авторът е професор, публикувал е многобройни статии и книги в областта на историята и международните отношения, бивш български посланик във Финландия и Естония. Именно във Финландия живее Весела-Лучия Димитриева-Остерлунд, правнучка на прославения генерал, която е подпомогнала издаването на книгата за своя именит прадядо. Озаглавено „Радко Димитриев. Пълководецът“, изследването на проф. Цачевски е респектиращ научен труд, базиран на документи от българските и руските архиви, спомени, трудове на военни експерти. Книгата съдържа и богат снимков материал. Издател е „Студия Трансмедия“. 

Биографията на генерал Радко Димитриев е толкова богата, динамична и дълга, че е невъзможно да бъде разказана на една вестникарска страница. Затова избрахме да представим само три ключови епизода така, както ги е пресъздал проф. Цачевски. 

„Ваше височество, отречете се от българския престол!“
„Ваше Височество, нашето Отечество се намира в едно твърде опасно положение и то ще загине, ако Вие, Ваше Височество, останете на българския престол!“ Според спомените на майор Петър Груев това са думите, с които капитан Радко Димитриев се обръща към сънения княз Александър Батенберг в малките часове на 1 август 1886 г. Малко преди това група офицери заговорници нахлуват в княжеския дворец в центъра на София, предвождайки войници от Струмския полк и юнкери от Военното училище. Това е класически опит за военен преврат, в който Радко Димитриев е най-дейният, най-решителен и с най-радикални възгледи. 

Мотивът на превратаджиите е, че княз Александър не може да остане повече на българския престол, след като е станало ясно, че той вече не се ползва с подкрепата на освободителката Русия. В по-късна статия във в. „Московские ведомости“ Радко Димитриев отхвърля с възмущение твърденията, че действията срещу Батенберг са диктувани от користни мотиви. „До 9 август ние (участниците в заговора – бел. а.) заемахме длъжности, които освен гдето лъстяха нашето самолюбие, но ни даваха прекрасно материално обезпечение; всеки от нас получаваше почти министерска заплата и би било крайна нелепост да се твърди, че мотивът на преврата е бил стремлението да добием повишение и добро служебно положение“. Димитриев смята, че князът „не поискал да служи на великата идея“, която свързвала България и Русия, и затова подкрепил Съединението от 6 септември 1885 г. против волята на Петербург. 

Офицерите, мислещи като Радко Димитриев, обаче се оказват в малцинство. Опирайки се на Пловдивския гарнизон, енергичният председател на Народното събрание Стефан Стамболов организира контрапреврат и заговорниците са принудени да избягат в Русия. Радко Димитриев остава на руска служба до амнистията от 1898 г., която му позволила да се върне като офицер от Българската армия. 

Лозенградският триумф

В началото на Балканската война Радко Димитриев е назначен за командващ на Трета армия. Тя трябвало да бъде „стратегически резерв зад крилото на Първа армия“ и при благоприятна обстановка да се изнесе напред и да нанесе главния удар. Настъпвайки успешно, на 8 октомври 1912 г. Трета армия е вече е на десетина километра от важния укрепен пункт Лозенград. Ден по-късно започват ожесточени боеве, в които силите на двете страни са приблизително равни. Генерал Радко Димитриев многократно се появява на предната линия на сражението, окуражава и повежда войниците в атака. В дневника на полк. К. Жостов четем: „Застигнахме части, които водеха бой, и влязохме в бойната линия… Генерал Димитриев беше много куражлия, но когато зафучаха изстрелите, скоро се намери на земята… После стана, отиде и сам докара един полк и му заповяда да развее знамето“. 
На 10 октомври привечер българите вземат връх. Турците започват паническо отстъпление. В заключителните боеве Радко Димитриев се включва лично в настъплението и със сабя в ръка повежда една дружина от 35-и пехотен полк.
На 11 октомври генерал Димитриев праща телеграма до цар Фердинанд: „Щастлив съм да донеса на В. Величество, че Вашата Трета армия след двудневни упорни боеве днес зае укрепения Лозенград… Трофеите, които досега са приведени в известност, са една скорострелна батарея, 16 зарядни ракли и множество предмети по снаряжението и обмундирването… Войските са изморени, но бодри. Всички гледаме с вяра в бъдещето“. Следва триумфално посрещане в превзетия град. „Улиците бяха заприщени от народ, а ние едва можахме да пристъпваме. На площада ни очакваше огромна тълпа от първенците на града в празнична премяна“ – пише в спомените си Радко Димитриев. 
Впоследствие се оказва, че в Лозенград турците изоставят голямо количество оръжие, включително 58 оръдия, два самолета, боеприпаси, дрехи, продоволствие, с което за известно време е решен въпросът с прехраната на Трета армия. Р. Димитриев си взема за спомен златната сабя и сребърните пищови на избягалия главнокомандващ на османските войски Мухтар паша. 

Клането в Пятигорск

На 20 юли 1917 г. Радко Димитриев е уволнен от руската армия. Зад гърба му остават 1076 дни, през които в качеството му на генерал-лейтенант, генерал от инфантерията и генерал-аншеф той командва две армии и три армейски корпуса; воюва на три фронта; ръководи блестящи военни операции, но изпитва и горчивината на поражението. 
През есента на 1917 г. Димитриев се установява заедно със съпругата си в курортно селище край гр. Пятигорск в Кавказ. През 1918 г. Русия ври и кипи, започва безпощадна гражданска война между болшевиките и белогвардейците. В Пятигорск е установена съветска власт. Нейните водачи се обръщат към опитния генерал Димитриев с предложение да командва техните войски, но срещат отказ. През септември 1918 г. той отново отхвърля възможността да се влее в командния състав на Червената армия с мотива: „Аз дойдох в Русия като доброволец, за да се боря против нейните врагове, и направих това, което зависеше от мен. Вие нямате право да искате от мен да взема участие в Гражданската война, сиреч да застана начело на едната половина от руския народ против другата негова половина. Тази борба е чужда за мен и аз бих искал да бъда оставен на покой“.
Покой обаче няма. Когато изрича тези думи, Радко Димитриев вече е арестуван по заповед на болшевишката Извънредна комисия за борба с контрареволюцията, саботажите и спекулата в Северен Кавказ. Той и още 31 души са взети за заложници като „представители на буржоазията и офицерството“ и подлежали на разстрел, в случай че „бъде предприет опит за организиране на контрареволюционно въстание“. Който не е с нас, той е против нас. Това болшевишко правило решава съдбата на генерал Димитриев. През нощта на 18 срещу 19 октомври 1918 г. той заедно с останалите заложници е изведен на градското гробище и екзекутиран от наказателен батальон червеноармейци. Но убийствата не са извършени чрез разстрел, а по най-кръвожадния начин – със саби, щикове и ножове. Както пише един руски писател, това не е била екзекуция, а кърваво клане.