Росица Цонева
Д-р Венцислав Димов е анестезиолог – специализант в Клиниката по анестезиология на ВМА. Роден е в края на преломната 1989-а. В семейството баща му е бил военен, майка му – цивилен служител на Военна полиция в Сливен, а дядо му е служил в танковата бригада на тогавашната Трета армия. Но хора на медицината няма. Как тогава той избира нелеката лекарска професия? Интересна история според самия него. Защото в природо-математическата гимназия влиза с идеята да се посвети на математиката. Но попада в паралелка с биологичен профил. И тогава на шега казал, че биологията пък може да го доведе до медицината. Но постепенно наистина започнали да го привличат и биологията, и химията. И това отворило
пътя за избор на лекарското поприще
По-късно в семейството му разказали, че при традиционното „хвърляне на детското пъпче”, неговото е поставено в учебник по биология, на прощъпалника е посегнал към лекарските слушалки, а вече негов спомен е как в детските му игри имало и първа „инжекция със спринцовка”, едва четиригодишен… Както се казва, било си е писано.
Д-р Димов учи в Медицинския университет в Плевен. В шести курс кара стаж в Педиатричната болница в София, после – във ВМА: вътрешни болести и хирургия заради итереса му към коремната хирургия. И тогава, точно с наблюденията в операционните фокусира вниманието си върху работата на анестезиолозите. Колегите анестезиолози го оценили, пръв тогава д-р Ивайло Живков и проф. Евелина Одисеева. И запалват интереса му към почти „невидимата” работа на анестезиолога. Както се казва, и по филмите се вижда, че главната роля е все на хирурзите
И само в скоба остава, че отговорността за живота на пациента се дели поравно с анестезиолозите.
От 15 юли 2015-а стартира 4-годишната му специализация като анестезиолог и до днес е заедно със своите учители във ВМА. В бъдещето остава намерението му да поеме и отговорността на военния пагон. По думите на д-р Димов във Военна болница да си военен лекар е естествен избор и отговорност. По-тясна ниша на профилиране той може би ще избере по-късно в самата анестезиология и интензивно лечение. Но засега д-р Димов е само на 29 г. и му предстои като начало първото стъпало – да вземе специалността по анестезиология и реанимация. Има мечта и за специализация в чужбина.
Питаме как се чувства един млад медик в голяма болница като ВМА, загубва ли се в динамичния й ритъм. Д-р Димов казва, че всеки ден се научава нещо от опита на медици като проф. Николай Петров, като проф. Одисеева, от колегите асистенти. Така срещата на познатата теория се надгражда с опита от всеки отделен случай от огромната практика на голямата болница. Изграждат се професионални рефлекси и от срещата с огромната патология, създава се така необходимата рутина, смята младият медик. И как да вземаш решение да действаш за секунди.
Така рутината често спасява живот
На въпрос дали има вече професионално самочувствие, че може да взема такова решение, отговаря: Бих казал, да. Но знае, че като специализант има колега „зад гърба си” и може да се консултира с него.
Говорим за това, дали работата на анестезиолога и реаниматора може да излезе от сянката на хирурга в операционния процес. И не го ли е поблазнила все пак толкова мъжката професия на хирурга. „Това, което ми харесва в анестезиологията, е че се изискват едновременно познания в много сфери на медицината, казва младият лекар, като вътрешни болести, патофизиология, хирургия. Изисква се интердисциплинарен подход, бърза реакция, но и сръчност при манипулациите”. Харесва му това предизвикателство, но казва, че професионалният престиж отстъпва на най-важното – да си полезен на пациента. И в този си избор разбира, че е най-полезен.
Д-р Димов помни и тежки случаи, макар и в краткия си професионален път. И не един, когато опитваш
да направиш всичко за живота на пациента
но разбираш, че лекарите не са богове… Трудно се съобщава новина за загуба на близкия. И няма думи, с които да разкажеш за тези трудни минути и часове, в които променяш стратегията на стабилизиране на живота на пациента на интервал от минути, и за това как адреналинът помага да вземаш решенията и да се бориш за добрия изход… Правиш всичко „по учебник”, за да спасиш човека, но медицината си има предели и губиш битката. Така макар и само тригодишния опит на д-р Димов вече натрупва емоциите и мислите, които не подминават никого в тази най-хуманна професия. Трудно е да се дистанцираш, за да се съхраниш, но се учиш, казва той.
Но са повече случаите, в които лекарите печелят битката за живот. Повечето са спешни и сложни, действа се бързо. Разказва за пациентка с аневризма на артерия, с кървене, за мерките от Спешното до операционната зала. Включва се и началникът на ВМА проф. Венцислав Мутафчийски и оперира. Това е от примерите, когато екипността спасява живот в буквалния смисъл. Д-р Димов смята, че само в болница като ВМА това е най-лесно да се случи. Той мечтае да натрупа опит в професия, в която не се успява бързо.
Разговаряме и за предизвикателствата в работата на анестезиолога. Реално това е специалността, казва д-р Димов, която се занимава с т.нар. патофизиология на смъртта. Лекарят се бори да наваксва във функциите, които пациентът губи. Прави го динамично и навременно в онези часове от живота на пацинта под анестезия, които може и да се нарекат
Часове в живота „между двата свята”
Отнема се болката, но и се осигуряват най-добрите условия за действията на хирургичния екип. Всеки пациент има своите „и други” заболявания, ключът е в това да се подберат правилните медикаменти в правилната доза, за да се компенсират усложнения за дишането, за сърцето. В този момент анестезиологът поддържа жизнените функции на пациента и е „най-близо до Бога”. А крайният успех от операцията е резултат от успеха и на хирургичния, и на анестезиологичния екип. Макар че колкото е по-тежка операцията, толкова е по-дълъг и възстановителният следоперативен период, в който обаче участва и пацинтът.
Д-р Димов смята, че лекарската професия е най-алтруистичната, че трябва да даваш надежда, без да очакваш благодарност. Но го стопля добрата дума на пациента или на негов близък. Добрата дума е достатъчна, за да ти даде сила и да те зареди. А иначе, като става дума как си почива, казва, че имало период, в който почти не си почивал. Но на собствен гръб усетил, че трябва да се балансира. Чете книги, повече исторически романи, но вече търси по-кратки форми, гледа филми и играе тенис.
