Венцислав ЖЕКОВ
„На Света гора няма богословие, на Света гора се вярва…!“, казва в една своя книга австрийският журналист и публицист Хайнц Нусбаумер. Когато човек посети Атон (Света гора), едва тогава разбира, че тук наистина се вярва и вярата се е пропила във всичко, във всяко кътче, действие и визуализация. Казват още, че пътят към Атон не го избираме ние, това е призвание – дали ще посетиш Света гора, кога ще стане това, не е в нашите правомощия за решение.
Пътят към Атон е труден и защото е дълъг. Но откъдето и да се мине, все се стига до последното светско пристанище Уранополи на най-десния (източния) ръкав на Халкидическия полуостров. Мястото е
препълнено с малки семейни хотели
които се конкурират кой да предложи по-добри условия и като финанси, и като конкретни предложения. Никол например, която ни прие в семейния си хотел, ни предостави безплатен паркинг за всичките дни, в които трябваше да сме на поклонение в Атон, което ни спести около 50 евро. А и условията в хотела й никак не бяха лоши, дори напротив. След настаняването следва бърз плаж. Морето е наистина прекрасно.
На следващия ден получаваме заветните си „диамонитириони“, тоест своеобразните визи за Света гора, които струват по 25 евро, и си купуваме билет за ферибота „Достойно ест“ – 7,50 евро, който трябва да ни достави до последното пристанище на Атон, докъдето пътува тази линия – Дафни. Пътят е наистина впечатляващ, като се започне от чайките, които са научени да се хранят от ръката на пътниците. След това ни поразяват гледките. Манастирите са накацали като средновековни замъци по скалите и създават усещането за филмов декор, но са истински.
Първо спираме на арсаната (пристанището) на Хилендарския манастир, който в миналото е бил български, а сега е сръбски, следва арсаната на българския манастир Зограф, после Костамонит, Дохиар, Русико, точно тук някъде губим броя на пристаните и накрая стигаме до Дафни. Тук слизат всички.
Почти веднага се настаняваме срещу 3,50 евро в относително луксозен автобус с климатик, който ни води до
столицата на монашеската република – Карея
Всъщност столица е силно казано. Това са няколко административни сгради, построени от камък, няколко магазина, църкви и павирани улици. Нямаме време за много туризъм, защото автобусът за манастира Ватопед тръгва, билетът за него е 4 евро, а ако го изпуснем, другата цена – на таксито, е 40 евро.
Пътуваме, както и до Карея, по черни пътища. Някъде по средата ни спира бус с проверяващи разрешителните за престой служители, които са от Ватопед. Оказва се, че не сме направили резервация за нито един от манастирите, които сме заявили в писмото до Поклонническото бюро. Слава Богу, с нас пътува българин – монах от Зограф, когото откриваме съвършено случайно. Но все пак няма нищо случайно. Именно заради монах К. успяваме да разгледаме Ватопед. Той е бил тук на послушание да учи гръцки език и познава мястото и монасите.
Следва кратък преход през баирчето, което се оказва цяла планина. Вървим пеша почти 10 км.
Полуживи
от умора
но изпълнени с надежда и нетърпение, най-сетне стигаме до българския манастир Зограф.
Това е нашата гордост на Атон. Тук има 35 монаси. Минимумът, за да запазим манастира си, е да имаме поне петима, така че засега няма опасност.
Спим в специална сграда, която е извън портите на манастира. Тя е дълга и двуетажна. Има всички удобства – ток от агрегат, вода, която монасите събират в специални резервоари, дори топла вода има, бани и тоалетни, които създават почти домашен комфорт. Навсякъде е чисто и подредено, а чистачки, както е известно няма, чистят самите монаси – по-възрастните, защото другите вършат по-тежки послушания (ангажименти), като например строят, подържат градините или пътуват по дадени въпроси до други манастири.
