За тази „кулоарна среща”, състояла се на 29 декември 1884 г. в салоните на руското посолство в София, разказва Цончо Родев в книгата си „Изпитание” („Военно издателство”, 1969 г.) Както сочи историята, правдиво пресъздадена в това задълбочено изследване на събитията около Съединението и Сръбско-българската война, руската политика на император Александър III, провеждана от дипломатическия агент в София Александър Иванович Кояндер, съвсем не е благосклонна към съединение на Княжество България и Източна Румелия. Причината може да изглежда елементарна и дори невероятна, тъй като Сан-Стефанска България е рожба на бащата на Александър III – Царя Освободител Александър II, и няма нищо по-естествено от това, Русия да желае и
да подкрепя бъдещото Съединение
Както във всички велики неща, така и тук много важна роля понякога играят дребното и незначителното. Владетелят в Петербург ненавижда братовчеда си в София княз Александър I и не би приел каквото и да било съединение под неговия скиптър. В същото време на запад от Цариброд, който тогава е в пределите на Княжеството, в Белградския дворец властва друг завистник – крал Милан Обренович, който, „стимулиран” от амбициозната си съпруга Наталия, вижда единствено себе си като доминиращ владетел на Балканите.
Когато мосю Шефер „притиска на чаша вино” премиера Петко Каравелов, в Белград вече са узрели замислите за евентуална сръбска агресия, ако Съединението стане реалност. Те са съгласувани чрез посланика граф Кевенхюлер – Меч с двореца във Виена, откъдето са готови да подкрепят своето балканско протеже. Както се вижда по-късно – с крупни кредити от австрийски банки и дори с готовност за военна намеса след
злощастния сръбски разгром при Сливница
На 29 декември 1884 г., почти година преди войната, вече тече информацията на френското разузнаване, че България, извършвайки Съединението, трябва да е готова за отпор не толкова от юг, колкото от запад. „Облаците идват от запад и са толкова мрачни, че не предвещават нищо добро”, казва Шефер, докато Каравелов се прави на неразбрал. Той изтъква, че „нашите недоразумения по Бреговския въпрос са твърде незначителни, за да предвещават буря”. Шефер продължава внимателно да настъпва: „Страхувам се, че самоуспокоението ви не отговаря на действителната обстановка.” За да „изстреля”
директното предупреждение
„Моето правителство има сведения, че в Белград се е разисквал въпросът за вероятен конфликт между кралството и Княжеството”. Каравелов продължава да изглежда наивен: „Бреговският въпрос не може да послужи като повод за конфликт!”. На което французинът изоставя дипломатическия тон и става съвсем ясен: „Но съединението на Княжест
вото с Източна Румелия – може. Или поне вашите съседи преценяват така”.
Шефер умело завоалира зад дипломатичен тон строго секретна информация, добита от френското разузнаване направо от двора на император Франц Йосиф. Темата за Съединението е била непозната за Белград до момента, в който там пристигат секретните донесения на
специалния агент
на министър-председателя Милутин Гарашанин, изпратен в България да разузнае как се държи там емигриралият радикал Никола Пашич. Реално въглените, запалили бъдещия пожар, се „разръчкват” от Гарашанин, подкрепян от амбициите на кралица Наталия, като на крал Милан е оставена възможността да приеме техните идеи като свои.
Историята вече е разказала как сръбски държавници използват Легията на Раковски, за да се освободят от турските гарнизони, а след това под натиска на Великите сили обезоръжават и прогонват легистите от пределите на Сърбия.
Капитан Катанич, шетащ из България като „суватчията” (животновъд), Михаил Катанчев „от Царибродско” бързо успява да разбере, че Пашич е въдворен във Видин и не е заплаха за Белград. Но долавя от много места, дори от една среща с бъдещия началник-щаб на войската капитан Рачо Петров, че Съединението е неизбежно. Докладът му, представен в двореца в Белград в присъствието на граф Кевенхюлер – Меч, стига до двореца във Виена, откъдето е „прехванат” от френското разузнаване заедно с намеренията на Милан и Гарашанин за агресия спрямо България. Сръбските държавници имат още едно опасение – лозунгът, издигнат първо от Захарий Стоянов и капитан Константин Паница и подет накрая дори от самия Каравелов:
„Таз година Тракия, догодина – Македония!”
На приема в руското посолство Каравелов реагира остро на френското предупреждение: „Съединението, все Съединението! За никакво съединение не може сега да се говори! Защото не можем да рискуваме да си навлечем гнева на цяла Европа. Да имахме поне подкрепата на царя, а то…” По-откровен е присъединилият се Петко Славейков, доверен човек на Каравелов: „Когато се борехме за нашата църква и мряхме по въстанията, ние нямахме и това, което имаме днес – своя държава. Съединението ще дойде!” Когато Каравелов избухва, че „То с „Туркия ке падне” не става, трябва реална оценка на обстановката”, френският дипломат настоява: „В оценката на обстановката вземете предвид и сведенията, които ви дадох за настроенията в Белград”. И сякаш уморен от „дебелоглавото” упорство на българския премиер, който заявава: „Бъдете спокоен, ако съединението ще бъде повод за конфликт със Сърбия, аз ви уверявам, че конфликт не ще има скоро”, французинът приключва този деликатен разговор: „Не мога да бъда спокоен, господин министре. Аз съм приятел на българите, а виждам, че бурята ще ви свари напълно неподготвени…”.
Не за първи път френската дипломация на Балканите записва с добро името си в нашата история. Най-знаменателната личност е консулът Леандр льо Ге, един от спасителите на София по време на Освободителната война. Шефер, останал неизвестен за масовата история поради секретната си роля, с която предупреждава за бъдещата сръбска агресия, също има значимо място. Според Цончо Родев той е изпълнил блестящо и друга мисия. Предупреждавайки Каравелов, реално е показал подкрепата на Франция за Съединението.
Падението на един крал
„Милан бил четвъртият княз от династията на основателя Милош Обренович. Той бил поставен на престола след убийството на Михаила през 1868 г., но като малолетен имал регенство начело с Ристич. Зле отхранен (отгледан) и още по-зле възпитан, Милан станал картоиграч, мрачен и наклонен да мъчи своя народ и да злоупотребява със своята власт.” Така Никола Станев описва агресора от Белград в своята „История на Нова България – 1878–1942 г.” (Книгоиздателство „Ст. Атанасов”, София, ул. „Неофит Рилски” 36, 1942 г.)
Станев продължава мрачните краски за белградския владетел: „Царуването на Милан в Сърбия било върво
лица от престъпления и тирания. Той управлявал зле своя народ, товарел го с тежки данъци и посягал на свободите му. През 1883 г. се вдигнало въстание против Милана. С австрийска подкрепа, заобиколен от група офицери фаворити, той открил война на недоволната радикална партия. Един от водачите на последната – Никола Пашич, се спасил с бягство в България, дето бил приет братски и настанен на служба като инженер. Известието за Съединението заварило Милана на бани из Австрия. Той веднага се стрелнал във Виена, явил се при Франц Йосиф и дълго се съвещавал с министъра Калноки. Подир това се затекъл в Белград и със стъпването си обявил самоглаво мобилизация. Събрал коронен съвет и му продиктувал, че сръбското съществувание било заплашено, ако се съединят Румелия с България. Трябвало със сила да се побърка съединението на българите. Умните сърби го въздържали, но Милан не ги послушал.”
