Костадин Филипов
Не знам дали македонският премиер Зоран Заев е бил теоретично подготвен по предмета „антикризисен мениджмънт”, но обстоятелствата му наложиха да се занимава практически с това. И то в ситуация, в която факторът „време” бе основен през процедурната върволица от дебати, гласувания и одобрения, фиксирани в основния закон на страната и в парламентарния правилник.
На всеки етап от задължителната процедура по легитимирането на конституционните промени, произтичащи от Договора с Гърция от Преспа, подобно на треньор на бегачи на пистата Заев, образно казано, с хронометър гледаше хем работата да бъде свършена, хем секундите да са по-малко. Колкото по-малко, толкова по-добре, колкото по-бързо – толкова по-добре… То, и дебатите около промените бяха толкова дебати. Но всички бяха наясно, че каквото и да се каже и да се предложи, каквито поправки към основните предложения да се направят, в крайна сметка всичко ще се реши на края на процедурата. Тогава, когато парламентът трябваше да изрови отнякъде едни 80 депутатски гласа, едно мнозинство от 2/3 от всички 120 пратеници в Събранието, които да натиснат копчето с „да” и промените „да минат”. И името на Македония вече да бъде друго – Република Северна Македония.
Не му беше лесно на Заев и на неговите коалиционни партньори. След като се „опари” с резултатите от референдума на 30 септември, премиерът социалдемократ взе реванш, макар и частичен на 19 октомври, когато Събранието с точно 80 гласа прие процедурата по промените в Конституцията да започне. Битката бе спечелена „на косъм”, както се казва. С моралните компромиси, които Заев трябваше да направи, за да гарантира мнозинството. Писахме тогава и за политическия джамбазлък, в който му се наложи да играе, нарушавайки един от най-важните си предизборни принципи, в името на които дойде на власт – да не използва правосъдието като политически инструмент, за да не прилича на своя предшественик Никола Груевски. И за
риска му да заложи всичко на една карта
давайки си сметка, че ако загуби, ще погуби политически не само себе си (ще се върне обратно в бизнеса, който сега върти брат му Вице, какво толкова…), но и перспективата на държавата, начело на която стои. Гласуването на 19 октомври обаче му даде и оптимизъм, че в решителния момент за финализиране на процедурата той ще е могъл да вземе още няколко гласа в своя подкрепа, за да надхвърли 80-те от първата парламентарна битка.
Е, на 11 януари вечерта конституционните промени получиха един глас повече – 81. Гласуваха всички в залата, без „против”, без „въздържал се”. Онези, които по правилата на политическата игра би трябвало да са вътре и като знак за несъгласие да натиснат копчето с „не”, предпочетоха да се включат извън залата – в протеста пред сградата на Събранието. Дори речи да държат там като лидера им Християн Мицковски, първият човек на опозиционната ВМРО–ДПМНЕ. Не е за първи път политическа партия във (вече!) Република Северна Македония да заменят залата на парламента с площада, демократичната игра – с уличните битки. В историята на независимата и суверенна държава съм пряк свидетел на много такива случаи. Но този, който е нарушавал правилата, винаги се е оказвал на губещата страна.
Така и сега, каквото и да призовава Християн Мицковски, неговата ВМРО–ДПМНЕ загуби. Веднага след като стана ясен резултатът от гласуването и конституционните промени, в това число и най-вече името Република Северна Македония бяха легитимирани, на пресконференция той призова за предсрочни парламентарни избори – отделно или заедно с президентските през пролетта. Какво, иска да ги спечели, да получи мнозинство в парламента и да промени онзиденшното гласуване ли? Достатъчно бяха проявите на политическо късогледство и на липса на стратегическо виждане от страна на опозицията. В личен план Мицковски преглътна достатъчно висока доза послушност пред своя ментор, беглеца от правосъдието Груевски, който вече повече от 2 месеца се разхожда из Будапеща и чрез съобщения във Фейсбук командва поведението на Мицковски. Да търпиш толкова публични унижения и да имаш самочувствието на политик, който може да обърне посоката на движение на държавата си, си е
чиста проба балкански, вардарски, провинциален инат
Що се отнася до самия Груевски, майка му Нада се била похвалила на комшийки, като ги помолила да не го разгласяват, и затова, разбира се, научила цялата македонска клюкарска общност, че синът й Никола щял да започва работа в Народната банка на Унгария, нали е експерт по финанси и някога започна трудовия си път като брокер в Балканска банка в Скопие, тогава собственост на покойния Илия Павлов. Едни мои приятели оттатък, които никак не обичат Груевски, заядливо коментираха този слух така – е, къде на друго място да започне работа освен в Народната банка, нали нашата, македонската Народна банка изпра парите на Виктор Орбан с помощта на Никола, та сега унгарецът му даде подслон в Будапеща. Колко да е заядливо, казвам си, но дали е истина…
Македонците обичат да правят драми от всичко. Тази с гласуването на промените бе от най-големите, от най-атрактивните. Всъщност това си беше време на голямото пазаруване. Един колега, Люпчо Поповски, нарече пазарлъка около мнозинството „брутален”. По простата причина, че в диалога, който премиерът Заев бе принуден да води за осигуряването на мнозинството, най-често повтаряната „позиция” на ухажваните депутати бе „Дай”. И така до последната секунда преди вота. Заседанието дори беше отлагано няколко пъти, цял парламентарен ден (10 януари) бе пропилян, за да може и последното препятствие да се преодолее и финалната, по време, претенция на една от албанските политически формации да бъде задоволена.
Въпреки че лично никога не загубих спокойствие за успеха на Заев, останах леко разочарован, че Билал Касами, лидер на по-малката половина на Движението „Беса” със своите 2-ма депутати се опитва наивно, но и нагло да извива ръцете на премиера с искане за отстъпки. (Другата, по-голямата част от 3-ма депутати след разцепването на „Беса” се ръководи от Африм Гаши, същият, който призова да не свързват вече „Беса” с Касами и че което прави или говори, си е лична позиция на Касами и няма общо с партията…) Е,
Касами игра и загуби, както и вдъхновителите му
да блокира до последно гласуването за конституционните промени. В мълва в Скопие витае конспиративната теория, която все още не съм проверил, за да я утвърждавам, затова нека само да я спомена – че зад Касами стои съветникът по сигурността на президента Георге Иванов Синиша Алексовски, за когото и друг път сме писали тук, при това все във връзка с драматични ситуации край Вардар…
А лекото ми разочарование идва от твърдото ми убеждение от дълго време насам, че ако има някакъв фактор в Македония, който да е безусловно за членството на страната в НАТО и в ЕС, това е албанската етническа общност там. Албанците в Македония винаги са се дразнили от „патриотичните игри”, които политическите елити на македонците играят по отношение на евроатлантическото бъдеще на държавата. И винаги са били консолидирани в мнението си, че единственият път на Македония напред е тъкмо членството в НАТО и в ЕС. Имат си свои сметки, това е вън от всякакво съмнение, но така или иначе, са единодушни за НАТО и ЕС. Е, и сега, в крайна сметка, всички 20 депутати албанци гласуваха „за”, макар че някои от тях се опитваха да си поиграят на „Кванташки пазар”, както в Скопие наричат пазара на едро в края на града.
Сега драмата от Скопие се премества на юг, в Атина. Струва ми се, че политическото земетресение там, свързано с Договора от Преспа със северния съсед, е контролирано. И оставката на Панос Каменос, и всичко останало се прави с оглед вътрешнополитическите реалности. И че Алексис Ципрас все пак ще прокара Договора от Преспа и ще спечели вота на доверие.
Но понеже се намираме на Балканите, да си оставим и една вратичка за друг изход. Иначе – аман от драми.
