За Сърбия преходът към демокрация започна доста по-късно, отколкото в другите източноевропейски държави – през есента на 2000 г. В първото демократично десетилетие в Белград доминираха прозападно настроени политици и Демократическата партия на Борис Тадич, който бе президент два мандата. Най-сериозната опозиционна сила бе Радикалната партия на ултранационалиста Воислав Шешел. Именно като неин активист Александър Вучич е бил министър на информацията от 1998 до 2000 г. По-умните сръбски националисти обаче разбират, че след падането на Милошевич геополитическият вектор на страната им неизбежно ще се обърне на Запад. През 2008 г. Томислав Николич и Александър Вучич се отделят от Радикалната партия и правят нова формация –
Сръбската прогресивна партия
Тя загърбва крайния национализъм и се обявява в подкрепа на евроинтеграцията на Сърбия. Партията бързо набира скорост и в началото на второто десетилетие на века вече разполага с най-голямата група в парламента. Заради клеймото „националисти“ тя обаче не е допускана до властта.
Нещата се променят през 2012 г., когато Т. Николич успява да надделее над Борис Тадич на президентските избори, а в резултат от парламентарния вот е формирана нова управляваща коалиция между Прогресивната партия и някогашната партия на Милошевич – Социалистическата. В този момент на белградския политически небосклон изгрява нова ярка звезда – Александър Вучич. Той става министър на отбраната и силов вицепремиер, отговарящ за борбата с корупцията. Членове на предишни правителства са обвинени в злоупотреби по време на приватизацията, а по подозрение във финансови машинации е арестуван най-богатият сръбски олигарх Мирослав Мишкович.
След предсрочни избори през март 2014 г. Сръбската прогресивна партия получава самостоятелно мнозинство в Скупщината, Вучич става премиер и от този момент до днес той е силният човек в белградската политика. Президентът Николич постепенно е изтикан на заден план. Съзнавайки, че поради твърде яркото си националистическо минало, той е неудобен партньор за ЕС, държавният глава сам се отказва да се бори за втори мандат през 2017 г. Така Вучич става официалният кандидат на управляващата партия и печели изборите убедително още на първия тур с 55% от гласовете. Най-близкият му конкурент е с 16%. Вучич сменя офиса и така центърът на властта се пренася от Министерския съвет към Президентството. Той се подсигурява с един умен и добре премислен политически ход – издига за министър-председател Ана Бърнабич, която не крие, че е лесбийка. Така
с един куршум Вучич уцелва два заека
Първо, каквито и правомощия да дава премиерският пост, ясно е, че консервативно общество като сръбското никога няма да приеме за свой национален лидер жена с нетрадиционна сексуална ориентация и в този смисъл позициите на президента не са застрашени. Второ, назначението на Бърнабич е силно послание към Брюксел – Сърбия вече не е националистическа, ксенофобска и хомофобска балканска държава, а член на европейското семейство, чието място е в редиците на ЕС.
Посткомунистическата демократична традиция в Сърбия е изключително кратка и крехка. Затова не е случайно, че още в първите години на управлението на Вучич се появяват тенденции към установяване на автокрация. Президентът контролира държавните и повечето от големите частни медии в Белград. Сериозните издания го изкарват супергерой, а жълтите вестници постоянно разкриват някакви тежки заговори за убийството му. Опозицията в Сърбия е смачкана, разединена и обезверена.
В тази обстановка не е изненада, че недоволството от монополизирането на властта от Александър Вучич избухва под формата на улични протести. Вече няколко седмици поред в Белград се провеждат многохилядни демонстрации, в които участват предимно млади хора.
Поводът за протестите
е побоят, нанесен от неизвестни лица на опозиционния политик Борко Стефанович преди митинг в гр. Крагуевац през ноември 2018 г. Вучич осъди този акт на насилие, но опозицията и мнозина политолози в Белград смятат, че Стефанович е станал жертва на общата политическа атмосфера в страната, която е наситена с говор на омразата и незачитане на алтернативните мнения. И преди това е имало случай на сплашване и административни притеснения за опозиционни политици.
Формално организатор на демонстрациите в Белград е групата „Протест срещу диктатурата“, която се състои от граждански активисти. На протестните шествия обаче могат да бъдат забелязани и мнозина от лидерите на парламентарната и извънпарламентарната опозиция. Протестиращите не излизат с някаква конкретна програма, техният гняв е ясно адресиран към президента, което личи от лозунгите: „Вучич е крадец!“, „И твоето време ще свърши!“, „Стига лъжи!“, „Протестирам, не искам да емигрирам!“. Всъщност показателно за това, къде протестиращите виждат основния проблем, е искането за предоставяне на 5 мин време на опозицията да представи възгледите си в централните новини на държавната телевизия. Тя от своя страна отначало игнорираше напълно демонстрациите в Белград, но в края на миналия месец даде информация за тях, но не и видео.
Вучич посреща изблика на опозиционния гняв със самочувствие и леко пренебрежение. Неговата увереност идва от факта, че управляващата коалиция има комфортно мнозинство от 160 от общо 250 депутати в парламента, а социологическо проучване от октомври 2018 г. показва, че при предсрочен вот Сръбската прогресивна партия ще получи 53,3% от гласовете срещу едва 15% за основния опозиционен блок.
Най-общо, проблемът на Сърбия е дефицит на демокрация, но сам по себе си той едва ли ще разклати властта на президента. Истинската бомба, която поне от 2008 г. насам цъка под креслото на всеки сръбски лидер, е статутът на Косово. Самият Вучич е казвал, че тази сакрална за сърбите област вече е изгубена, но въпросът е кой белградски политик ще се реши да сложи подписа си под акт за признаване на косовската независимост. А разрешаването на конфликта между Белград и Прищина е задължително условие за влизането на Сърбия в ЕС.
Осъзнавайки, че реалното членство в ЕС все още е далеч на хоризонта, Александър Вучич може да си позволи да седи на два и дори три геополитически стола. Докато предприсъединителните преговори с Брюксел вървят (макар и доста мудно), Сърбия поддържа
отлични отношения
с Русия
които някои дори наричат стратегическо партньорство. Руснаците обаче нямат много пари, те могат да предложат предимно газ и оръжия за сръбската армия. В сферата на икономиката истинският бум правят китайските инвестиции. Сред всички европейски държави именно Сърбия е абсорбирала най-много пари от инициативата на Пекин „Пояс и път“. Емблемата на китайските инвестиции е металургичният комбинат в Смедерево, който бе приватизиран през 2016 г. и след модернизиране и разширение вече дава годишна продукция за $1 млрд.
Така че, докато Вучич балансира умело между три геополитически полюса и регистрира икономически успехи, опозицията няма шанс да го свали с улични протести. Голямото изпитание ще дойде в момента, когато преговорите за влизане в ЕС приключат и косовският възел трябва да бъде разсечен веднъж завинаги.
