Непознаването на закона не оневинява непознаващия го. Постулат от римското право, залегнал и в днешното законодателство. Както и този, че неподчинението на закона води до наказателни последици за неподчинилия се. Какво правим обаче, когато незачитането на закона се превърне в обичайно явление, особено за една група хора, чиито действия предизвикват на моменти масови протести, достигащи в горната си граница до граждански бунт не само срещу конкретното насилие, но и срещу сякаш узаконената безнаказаност на извършителите?
2002 г. – Видин, „Нов път”
Както биха написали младите колеги, „в далечната вече 2002 г.” България стана свидетел на непознато в близката история изселване на цял род от видинския квартал „Нов път”. Фамилията Зрънкови едва беше спасена от линч, след като към нейни представители водеха следите на две убийства. Масовите безредици доведоха до вдигане на жандармерията, оглавена лично от тогавашния главен секретар на МВР генерал-лейтенант Бойко Борисов. Той влезе в прословутия цигански квартал в бойна униформа и от купола на жандармерийски БТР разпореди мерките, довели до изселването на целия клан Зрънкови. Под полицейска охрана фамилията обиколи почти цяла България, но никъде не бе припозната от своите събратя по етнос и накрая се завърна отново край Дунава.
2011 г. – Катуница
В навечерието на Деня на Независимостта през 2011 г. в пловдивското село Катуница пламна „искрата на бунта”. Масовото възмущение, прераснало в поход срещу фамилията Рашкови, бе породено от наглото поведение на племенник на прословутия Кирил Рашков – „Цар Киро”, който прегази момче на пътя и избяга. Това беше само капката, преляла горчивата чаша. „Ромският барон” Кирил Рашков владееше като феодал събратята си в областта, почти всеки му беше длъжник или зависим по друг начин от него. Производството на менте алкохол с „марка” „Цар Киро“ беше всеизвестно. И ненаказано. Докато общественото възмущение от убийството на пътя не взриви не само неговия покой, но и кротката леност на властите. За зла беда при масовите протести издъхна и момче, участващо в тях. При съдебното дело се оказа, че убиецът на пътя никога не е имал шофьорска книжка. Но това не пречело да кара кола, без никой да го санкционира.
2015 г. – Гърмен
Огнена линия прегради улицата в родопското село Гърмен. С нея недоволни от ромските вакханалии граждани начертаха границата между своите домове и незаконните къщи на мургавите си съселяни. Оказа се, че многобройното ромско население в общината няма нито един нотариален акт за къщите, които обитава. Необяснимо как там има ток и вода, които те не плащат. Кметицата Минка Капитанова разпореди събаряне на незаконните постройки, след като те бяха никнали пред очите й цяло десетилетие.
2017 – Асеновград
Поради лятно безделие група мургави бабаити налетя на спортуващи младежи от Асеновград. Последваха арести за неколцина от бабаитите и поредните масови протести. Както и поредната, ставаща банална вече, констатация, че не само биячите, но и цялата им рода живее в незаконни къщи. Кого изселили, кого оставили, в Асеновград и днес има такава махала.
2019 г. – Войводиново
В пловдивското село Войводиново двама роми пребиха военнослужещ. Побоят е бил с цел умъртвяване, сочат жестоките удари по главата на пострадалия. Обвинението е само за хулиганска проява и нанасяне на средна телесна повреда, а не за опит за убийство… И пак възникват масови протести, пак започват обяснения от местните власти за незаконните цигански махали. Разбрали кого са нападнали, ромите от Войводиново опразниха светкавично къщите си. Влачейки покъщнина под жандармерийска охрана, на тях и през ум не им минава, че още с построяването и обитаването на къщите са нарушили законите. А и защо да им „светне”, след като кмет, общинари и всякакви други контролни органи не са поискали от тях да „влязат в пътя”? Извиканите за проверка служители от енергийното дружество не констатираха нарушения! Как е пуснат ток в неузаконена постройка – кой да ти каже?
Кметът на Войводиново е начело на протестите. Сякаш сега вижда какво става в селото. Командоси, бивши и настоящи, се събраха на протест. Пред опразнена циганска махала, колкото да ги покажат по телевизията. Ако в такава ситуация командосът не протестира, а респектира още в момента на стълкновението, нещата ще изглеждат доста по-различно…
Дайте ни работа, иначе пак ще крадем. Любим рефрен, който в превод означава – запишете ни някъде на заплата, защото… Защото не сме учили, не сме грамотни, нямаме занаят, знания и умения…
В по-стари времена въпреки проблемите с училището, които имаха децата от този етнос, те все пак завършваха поне основно образование. Ако професионалните училища им се виждаха трудни, идваше институцията Строителни войски. Мащабите на изпращанията бяха невероятни. Родовете се гордееха, че са „зачетени”, че и техният юнак войник ще ходи. А в казармата, освен че привикваше на ред и дисциплина, той научаваше занаят. И излизаше след две години с „по-голям келепир” от своя връстник със средно образование, приет преди казармата в университет. Защото в „цивилизацията” едва ли ще можеш да караш танк и да стреляш с него, но ако си кофражист, оксиженист, монтажник, си напълно „приложим” и добре платен. Как тогава да не се гордееш, че си бил войник”…
Десетилетие и… безнадеждна безкрайност
Още нестихнали гражданските протести във Войводиново и някакъв „комитет” се затърча да дава министъра на отбраната Красимир Каракачанов на какви ли не инстанции, защото бил се изказал „дискриминационно”!
Глупости, може да каже някой. Но самото проявление на този или онзи „комитет” в много такива ситуации дава не само кураж, но и сигурност на „живеещата по свои традиции общност”. Вехто стана оправданието, че „тези хора така са свикнали”. Те са български граждани и законите са еднакви за всички. Защо все те са отделени и обгрижени специално? Мина цяло „Десетилетие на ромското включване”. Е, къде се включиха? За тях се разработват специални програми, сякаш са извънземни, които трябва да адаптираме сред нас. Тези програми означават преди всичко пари – европейски и наши. Имаме ли програми за евреите, арменците, та дори и за немалкото български турци, които остават незабележими, защото работят, плащат данъци и почитат законите?
Проблемът с „отново обидените” е самоизвоюваното от тях чрез масова наглост право да не бъдат контролирани. От най-дребното – пътуването без билет в градския транспорт. И отговорът на контрольорите – с цигани не мога да се разправям. До незаконните къщи, махали и цели квартали, издигащи се пред „широко затворените очи” на кметове и всякакви контролни органи. Когато „в далечното минало” избухна драмата „Зрънкови”, кореняк видинчанин разказа, че квартал „Нов път” е друг свят. Дори има бариера, която пропуска само камиона с хляба.
Банално е вече да се преповтарят историите със социалните помощи, с детските, с отоплителните и какво ли не още за това население. То знае много добре правата си, но не признава задълженията си – да работи, да плаща данъци, ток и вода, да живее в законни къщи, да праща децата си на училище, а не като просяци на улицата. Време е вече да се научи. Ако ще и със силата на законовата репресия в нейните различни форми. Ако ли не – ще „погърми” и Войводиново, ще притихнем след това, улисани във всекидневието. До следващата драма.
Детски спомен жив…
Преди половин век в селото на баба и дядо имаше циганска махала. Но нито една къща не се заключваше. В селото нямаше милиционер. Беше мъничко и си имаше само кмет. Който нямаше ного работа с обществения ред. Тъй като никой не го нарушаваше. А който се опита…
Горещ юлски следобед. Селото е пусто и тихо. Всички са на полето. Кметът, на когото му е писнало да седи в канцеларията, прави обход. И среща гузно превития мургав „убавец” Цаци Гъсака. Светкавично са констатирани две нарушения – „убавецът” не е на работа и носи торба с ябълки, явно „присвоени” от нечия градина. Наказанието е светкавично – шамар зад врата, ябълките в детската градина, Цаци – на полето, този ден без надница. Знам, ще ме упрекнат хиляди правозащитници, че проповядвам репресия, че първо трябва да се проведе беседа със съгрешилия, „да се вникне в душата му”, да му се помогне индивидуално и обществено… В такъв случай се сещам за стария приятел генерал Красимир Петров – командир на Баретите, шеф на СДВР и на Гранична полиция. Той казваше простичко – аз съм започнал службата като квартален в циганската махала, така че след това нищо не може да ме учуди или уплаши…
