Можете да видите изключителна постановка „Оркестър Титаник” направена съвместно с Кюстендилския театър в Сатирата. Проблематиката, абсурдисткият почерк, разказът, който уж е конкретен, но всъщност метафизичен, всичко това обяснява защо авторът Христо Бойчев е някак по-обговарян в чужбина, отколкото у нас. Трагикомедия, която наглед със смешните ситуации и характери изисква усилие на ума и въображението. Присъствах на премиера със сравнително подбрана публика, любопитна към екзистенциалното и към философските предизвикателства, заложени в сюжета. Приятно ми бе да чувам експлозиите от аплодисменти насред действието, предизвикани от находка, жест, реплика. Режисьорът проф. Румен Рачев е напипал пулсацията, границата между сложния философски израз и зрелищния разказ. То е и разглобяване на българския манталитет в неговия всекидневен скептицизъм – потъването ни е сякаш постоянно състояние. Новото е в това, че същото усещане вече обзема и обединена Европа, шокирана от миграция, съмнения в идентичността си, лашкането между социално и елитарно. Българското търсене на спасение поединично сякаш е станало универсална болка. И там илюзорното и реалното губят граница, налудното се изравнява с позитивно-рационалното.
Група неудачници, изхвърлени от живота, алкохолизирани и клошари, живеят в изоставена гара. Влакове не спират, но бандата тренира „на сухо“ обир като в екшън, но побългарено кокошкарски. Кандидати за шеф на шайката са музикант, „бивш арменец“ Мето (Константин Икономов) и бившият железничар Луко (Кирил Бояджиев), който декламира разписанията, но влаковете ги подминават. Доко (Николай Брънзалов от Кюстендилския театър) е служител в зоопарк, уморил животните и любимата си мечка от глад, продавайки храната им за алкохол. Женският полюс е Любка (звездата Силвия Лулчева – изпаднала жена с прошляшко излъчване и остроумни находки. Всичко звучи някак реалистично, докато не се явява Хари Худини (Иван Панев) – фокусник, шарлатанин и прошляк като останалите. Той ги води по пътеките на илюзиите, където въображаемото се оказва не само спасение на човешкото, но и допирателна към метафизиката – откъде идем и накъде отиваме. Отговори за смъртта и самотата няма, но посланието е утешително.
Не пропускайте тази музика от дълбините. Сценограф е Петьо Начев, а майстор на костюмите освен него е и Катя Хаджийска. Музика – Димитър Христов, мултимедия – Преслав Севери.
