Иран е най-заинтересован от нормализацията в региона
Емил Ценков, арабист
В последно време наблюдаваме поредица от наглед несвързани помежду си събития, които в крайна сметка рефлектират върху сирийския конфликт: предновогодишния туит на американския президент Тръмп, решението на двете американски камари да прекратят гратисното обучение на саудитските военни, внесения от сенатски демократ законопроект, забраняващ продажбата на оръжие на Рияд заради нарушенията на правата на човека и войната в Йемен, включването на Саудитска Арабия в проектосписъка на ЕС на държавите, които не осъществяват достатъчен контрол върху финансовите транзакции в полза на тероризма. Както и поредната, този път провалена, среща на Арабската лига в Бейрут, на която обаче бе поканен и… президентът на Сирия Асад (може би за облекчение на домакините обаче той така и не участва в нея).
Решението на президента Тръмп да изтегли американския военен контингент от Източна Сирия бе предизвестено, но все пак изненада политици и наблюдатели. Може би поради начина на оповестяването на този ход, който макар и да засяга само малка част от американските сили в Близкия изток, е дълбоко символичен. Иначе той е напълно логичен – с разгрома на „Ислямска държава“/ДАИШ и освобождаване на последните територии под неин контрол присъствието на САЩ в Сирия е лишено от сериозно основание.
Най-разочаровани са кюрдите от Отрядите за народна защита в състава на т.нар. Сирийски демократични сили, които изнесоха основната тежест в борбата срещу главорезите на „Ислямска държава“.
Радетелите на кюрдската автономия в Сирия трябваше на свой ред да се убедят, че не могат да разчитат на САЩ, подобно на сънародниците им в съседен Ирак, които бяха принудени да свият знамената на независим Кюрдистан. Вместо това сирийските кюрди се опасяват, че след изтеглянето на американците ще станат обект на турско нашествие, съчетано със съживяване на разбитите отряди на ДАИШ
Разочаровани и унизени се чувстват и Еманюел Макрон и Тереза Мей, след като „големият им брат“ дори не ги уведоми за намерението си, оставяйки собствените им, макар и малобройни контингенти в Източна Сирия, без съюзник на терен. Всъщност това унижение трябва да се разчете и като закономерен резултат на досегашните политики в Сирия на двете европейски велики сили, оказали се на губещата страна в един продължителен и кървав конфликт. Иронията на тази ситуация е в това, че и Макрон, и Мей наследиха контрапродуктивните политики на предшествениците си, макар и да не носят вина за тях. Нещата обаче ще се променят, ако те упорстват в натикването на Европа в глухия коловоз на провалените проекти, с които е богата западната политика в Близкия изток след 11 септември 2001 г.
Сред големите играчи в сирийската драма обаче най-сериозни проблеми възникнаха пред Саудитска Арабия, която се изживяваше доскоро като патрон на политическата опозиция срещу Асад и главен финансист на различните ислямистки групировки в самата Сирия. Рияд не само бе изолиран от Астанинския процес, но след „казуса Хашукджи“ (или както неправилно го превеждаме – Хашоги) понася болезнени удари и от досегашните си „стратегически партньори“ на Запад. Поредицата от удари по авторитета на силния човек на този теократичен режим – престолонаследника Мохамед бен Салман – включват не само кланицата на журналиста в истанбулското консулство на кралството, но и провала на блицкрига срещу Йемен, превърнал се в безпрецедентна хуманитарна катастрофа, както и пълната и окончателна загуба на Сирия, която трябваше да се превърне във флагман на „Арабската“ или по-скоро „ислямистката“ пролет.
Новата регионална тройка
В по-общ план „Приятелите на Сирия“ днес се чувстват като изоставени сираци, след като самата Сирия си избра други приятели – Русия, Иран и Турция, влизащи в състава на т.нар. Астанинска тройка. Присъединяването на нашата южна съседка към това печелившо засега трио, разбира се, не е безпроблемно, нито безусловно. И все пак, ако сравним сегашната ситуация с провалените грандомански политики на Давутоглу в Близкия изток, ще се убедим в големия потенциал на реалполитиката на Ердоган, превърнала катастрофата в изгодна сделка. Вярно е, че последният продължава да настоява Асад да се оттегли от управлението, което обаче звучи доста пожелателно и е слабо ехо на мощния доскоро хор на критиците на този демонизиран режим.
Тази теза прозвуча и по време на срещата Путин–Ердоган в Москва на 23 януари т.г., когато двамата лидери съгласуваха мерки по ликвидиране на заплахите от бившия клон на „Ал-Каида“, преименован в „Хая тахрир Шам“ и базиран в Идлиб. Засега най-големите разногласия между Москва и Анкара засягат бъдещето на кюрдския регион. Докато Ердоган настоява за своя „зона за сигурност“ по протежение на сирийско-турската граница, която да ликвидира заплахата от Кюрдската работническа партия/ПКК, Путин се опитва да го убеди, че този регион трябва да бъде контролиран от Дамаск, като гаранция за прекратяването на експорта на оръжие и „терористи“ към Турция. В тази връзка Русия припомня, че между двете съседни държави има споразумение от 1998 г., което урежда и този проблем. Самият Путин е добре запознат с турските неволи със собственото кюрдско население – когато през същата онази далечна година той е назначен за шеф на КГБ/ФСБ, намиращият се дотогава в изгнание в Русия лидер на ПКК Йоджалан е помолен да напусне страната по искане на Турция.
Иран е най-близо в идейно-политически план до режима на Асад и в комбинация с ливанската организация „Хизбулла“ формира „шиитска ос“, която се възползва от разпадането на сунитския заговор
във и около Сирия. По-изкушените наблюдатели на събитията от последните години навярно си спомнят, че амбициите на Рияд стигаха дотам, че кралството инициира същински сунитски интернационал, който трябваше да обедини голям брой държави на сектантска основа в борбата срещу Техеран и неговите съюзници. Сега вече никой не си спомня за тези екзотични идеи, след като се стигна до напълно реална сунитско-сунитска студена война между Саудитска Арабия и Катар. Освен това анонсираният от Тръмп антиирански блок, включващ такива демокрации като Израел и Саудитска Арабия, вече се разпада, преди да се е институционализирал, а самият протагонист вече не е толкова сигурен във втория си мандат. Така че режимът на аятолласите в перспектива не изглежда толкова застрашен в своята изолация. Ако може да издържи още две години, Америка би се върнала към политиките на Обама по отношение на Техеран.
Междувременно, в Ислямската република има достатъчно влиятелни реалисти, които добре разбират, че в дългосрочен план би било доста авантюристично да се разчита на слаби регионални партньори срещу регионални свръхбогати (Саудитска Арабия и ОАЕ) и свръхсилни във военно отношение държави (Израел плюс САЩ). Така че въпреки добрите си отношения с Русия Иран разбира, че не може да разчита на реализиране на максималистични цели както в Сирия, така и в съседен Ирак, да не говорим за Йемен. Затова на дневен ред е търсенето на компромисни решения както в рамките на „тройката“, така и по отношение на регионалните съперници. И Иран е най-заинтересован от подобна нормализация.
Умора от войната, надежда за мир
Това че Западът се провали в политиката си на „смяна на режими“ в Сирия, е видно и за неспециалисти. Проблемът е, че въпреки сменянето на управляващите в западните столици, там все още не са извлечени нужните поуки. Интуитивните действия на Тръмп за дезангажиране на Америка от безперспективни регионални войни не може да бъде алтернатива на сериозното преосмисляне на агресивните политики на „насаждане на демокрацията“. Увлечението на водещи западни страни по либералната фразеология и по провалени теории, като тезите на Фукуяма за „края на историята“ и всемирния триумф на либералната демокрация, се завръща като бумеранг, нанасяйки щети не само на пряко потърпевшите режими, но и на Америка, и на Европа. В това е и големият шанс на Путин и неговите партньори в Близкия изток, които застанаха на страната на статуквото. Какво ще бъде то за утрешна Сирия, предстои да видим.
