В турските зандани млатят Пеньо Пенев със зверската „фалака“

На 92 г. си отиде о.з. полковник Пеньо Пенев, легенда на тихия разузнавателен фронт. На 26 януари той бе изпратен в последния си път с военни почести. На 29 юни 1954 г. след среща с агент на българското военно разузнаване той е арестуван в Истанбул.

 

 

Димитър ИЛИЕВ

Турските органи за сигурност не уведомяват за задържането на дипломата българските дипломатически мисии – посолството в Анкара и генералните консулства в Истанбул и Одрин, както и министерството на външните работи в София. Българските власти пък не бързат с официалните реакции, не правят постъпки за издирването  и освобождаването му. С това на практика дават време на полицията да го изтезава и изтръгне от него признания за разузнавателната му дейност. Пенев поддържа несломимо легенда, че не се занимава с шпионаж, независимо че го бият до несвяст.

„В полицията ме биха жестоко със сопи, най-вече по петите. Биеха ме по метода „фалака“. Това е брутална техника. Връзват ти двата крака с конопено въже за един прът. Тялото се прикрепва с ремъци за земята. Ръцете ти ги разпъват като на кръст. Краката с пръта се повдигат и започват удари по ходилата. Боли зверски. Искаха да кажа с кого съм имал среща и за какво. Нищо не изкопчиха от мен и това ги вбесяваше още повече“, разказа Пенев. – Никой не знаеше къде съм. Чак на 20-ия ден се обадиха в консулството да кажат за мен, а на 30-ия ден разрешиха свиждане. След това започна съдебен процес, който продължи пет години. Впрочем той бе разделен на няколко. Съди ме военен съд“.

Пенев е обвинен в престъпление срещу турските национална сигурност и отбрана, като след идването си в Турция се свързал с другите двама подсъдими и създал шпионска група. На редовни срещи поставял задачи на участниците да събират сведения за турските въоръжени сили. По негови указания на срещи в Зонгулдак и Истанбул единият от подсъдимите си купува 

мощен английски радиоприемник „Перфекте”,

за да го използва, след като го преправи за  нелегален предавател, и да предава събраната военна информация…

Когато адвокатът на Пенев приключва защитата, той иска думата от съда и твърди, че процесът е политически и в услуга на Студената все още война… Той знае отлично, че в България български граждани от турски произход и няколко турски граждани, работещи в турското посолство и консулства, излежават присъди за шпионаж в българските затвори. Излежава присъда от няколко години и един турски капитан, заловен в граничната зона, и осъден за шпионаж. Залага на факта, че в България няма случай да е съден дипломат, консулски служител на Турция или друга държава, което да изисква сурова реципрочност…

Съдът свободно определя в утихналата зала, че законът изисква смъртна присъда за престъпления срещу вътрешната безопасност на Турция.

Турският съд отчита, че замислите на капитан Пенев не са осъществени напълно, само е извършвал подготовка и присъдата е определена на 24 г. строг тъмничен затвор и 8 г. заточение в Централен Анадол, което е аргументирано с липсата на сериозни щети за националната сигурност.  След обжалване присъдата е намалена на 15 г. строг тъмничен затвор и 8 г. заточение. На петата година от задържането му Касационният съд отново се произнася и окончателната присъда е 12 г. и 6 мес. плюс 4 г. заточение. Агентът „Таш” получава същата първоначална присъда.

На предложението на РУ ГЩ да се вземат адекватни мерки за спасяването на капитан Пенев Вълко Червенков, министър-председател на България за втори мандат, отсича цинично „заради бълхата няма да изгаряме юргана”.

След като съпругата му не успява да отиде при Вълко Червенков, това прави генералният ни консул в Истанбул Янко Христов. Той успява да убеди управниците, че е дошъл моментът да се действа за залавянето на турски шпиони у нас, срещу които Пенев да бъде разменен.

Капитан Пенев лежи в пригодена на затвор църква в Невшехир 

в компанията на нацист от вермахта

гръцки шпионин, съветски нелегални и турчин. Капитан Пенев среща и полковник Михалакев, пилот от ВВС, отвлякъл българския правителствен самолет през лятото на 1948 г., убивайки на борда му генерал Ганев…
Капитан Пенев пише стихове, мисли за самоубийство, мисли, че ще го убият при операция след заболяване на жлъчката. В затвора в Анкара му възлагат да работи в печатницата – тук прави и своята визитка: Пеньо Върбанов Пенев, Централен затвор, Анкара… 

Свиждане с жена му е разрешено след пет години, „когато обесиха министър председателя си”, уточнява той. Започват да го посещават и български дипломати.

През 1964 г. в Меджлиса влиза проектозакон за амнистирането на Пенев. Някой депутати били против амнистирането му, но турският премиер ги убедил, че ще го разменят за 9 души, ”ние имаме повече затворници в българските затвори” казал. Законът минава с голямо болшинство…

„Общо девет години изкарах в турски затвори. Местеха ме от едно място на друго. Излежавах присъдата си в седем затвора, като най-тежък бе този в Нефшехир. Той бе в бивша каменна гръцка църква, превърната в зандан. През цялото време ме инквизираха и мъчеха. Гавреха се с мен“, разплаква се Пеньо Пенев. 

Но обичта ми към семейството и моята прекрасна България ме крепяха духом

Никога не паднах на колене и никого не съм издал. Между другото, докато лежах, от посолството почти не идваха на свиждане. Посланикът нито веднъж не благоволи да дойде да ме види, като се оправдаваше, че е постоянно зает“.

Минават 9 г. от задържането му до момента, в който е подписана спогодба между Турция и България за размяната, и го предават на прокурора в Одрин. В 15,00 на 8 април 1964 г. двама цивилни, началникът на полицията, началникът на жандармерията и командирът на граничното поделения тръгват с него за границата. Чакат 3 ч. Даже старшият казал, че тая работа няма да стане, защото „вашите не дават нашите”… описва случая българският военен разузнавач Иван Пенков. В края на деня отиват към блокирания от турски жандармеристи КПП. Журналистите и генералният ни консул са избутани встрани. С белезниците го завеждат в сградата на самата граница, където вижда в антрето шапките на нашите граничари. В съседна стая са жена му и голямата дъщеря – да го опознаят дали не е подменен. Въвеждат го в салона за заседание на граничните комисии. Всички са уморени. Всички мълчат. Наш граничен офицер пита дали желае да се завърне в България. Той отвръща: „Защо все още се бавите?”. Отново го връщат обратно. След два часа го завеждат пак на границата. Турците обръщат джипа със задницата към границата, готов да потегли, ако нещо се обърка с техните затворници. В огледалото вижда как наш граничен офицер ги пуска един по един. Минават 5–6 човека, а той още е с белезници. Нашият спира размяната и иска да го пуснат, тогава ще пусне останалите. Свалят му белезниците. Слиза от колата. Нищо не му казват. Той тръгва към граничната линия, бариерата още не е вдигната. Нашият граничар му казва да мине под бариерата и да бяга надолу. Той върви бавно. Жандармеристите са в стоеж за почест. Отива при турските шефове и казва „сбогом”. Един от тях отговаря, като пожелава добър път. Турците вдигат бариерата и на неутрална територия той среща последния най-важен турчин и жена му – той имал тежка присъда и лежал почти колкото него. Спрял при тях. Жената продумала, че замяната станала много късно и душа не им останала от чакане. Той казал: „Питайте вашите хора там, като минете, защо се бавиха толкова години…”. Казали си сбогом и тръгнал към нашата бариера, която вече била вдигната. Десетина граничари го вдигнали на ръце… Рано сутринта пристига вкъщи, където го чакат близки, познати, колеги. Някои не разпознал. 

Един от деветимата разменени е Осман Калъч, който разкрил, че е работил за турската национална разузнавателна служба (МИТ). Той е посрещнат като национален герой в Турция. После е назначен на висок пост в техния Министерски съвет, а след това е съветник на трима турски президенти по въпросите за България. След обяд го завеждат при външния министър Башев и той го прегръща. Трудно говори български. Започва, пък обръща на турски.  След това Пенев преподава турски в школата на военното разузнаване до началото 1990 г.

„Ще помня датите 3. 1. 53 г., когато отидох на дипломатическа работа в Турция, 29. 6. 56 г., когато ме задържаха, и 8. 4. 64 г., когато се завърнах в България. Ще ги помня и когато го „заровят”. Нищо друго не желая да помня“, казва приживе Пеньо Пенев. 

А от това, че политиците не му отредиха място в паметта на държавата, не го заболя. Саможертвата си е велика и сред глупостта на политиците.