Стойко Мъглата, който три пъти спасява България

„Като имам предвид благото на българския народ, неговото горещо желание да се слеят двете български държави в една и постигането на историческата му задача, аз признавам Съединението за станало и приемам от сега нататък да бъда и се именувам княз на Северна и Южна България!”

 Това е прокламацията, подписана от княз Александър I на 8 септември 1885 г. в Търново, с която той узаконява извършеното на 6 септември в Пловдив Съединение. Забележителни са не само решителността в духа на историческия документ,  но и подчертаното, че се обединяват две изкуствено разделени български държави. Автор на прокламацията е Стефан Стамболов, тогава председател на Народното събрание, който още от първия ден след Берлинския конгрес от 1878 г., който разпокъсва освободена България, създава комитет „Единство”. Името на организацията само говори за нейните цели. 

На 8 септември 1885 г. Стамболов за първи път спасява България. Княз Александър е приел Съединението, но когато то става факт, е 

на ръба на колебанието

Той пристига от Варна в Търново, където го очакват Стамболов и министър-председателят Петко Каравелов. Емоционална натура, премиерът през целия път от София до старата столица е ругал „размирните шашкъни” в Пловдив и се е заканвал да ги избеси на Сахаттепе. Волята на Стамболов решава съдбата на Съединението. Той застава твърдо до княза и заявява, че сега пред владетеля има два пътя – единият през Балкана към Пловдив, другият – към Дунава, което значи абдикация. Александър няма нужда от убеждения, а подкрепата на Стамболов му стига. Младият, едва 31-годишен председател на „камарата”, успява да вдъхнови дори скептичния Каравелов и го докарва дотам, че пред възторженото търновско гражданство премиерът държи пламенна реч, завършила с възгласа:  

„Таз година Тракия, догодина – Македония!”

Стамболов свиква незабавно парламента, който гласува мобилизация и извънреден кредит за войската. А когато край Сливница ехтят топовните изстрели, председателят на „камарата” вече е доброволец на фронта. 

Това е първият път, когато Стойко Мъглата, както го знаят побратимите му от хъшовските години, спасява отечеството. Склонен към себеизтъкване, той разправял, че този прякор бил нелегалното му име от революционните борби. Бил така ловък и така бързо се „омъглял”, че не можело да бъде заловен. Други сведения гласят, че названието „Мъглата” му е „присвоено” лично от Любен Каравелов. Когато Ботев завел нямащия 20 г. Стефко на улица „Вергулуй” № 17 в Букурещ, домакинът Каравелов го изгледал с недоверие. Препоръката на Ботев била – на туй момче песните пеят хъшовете по механите, нас с тебе, бачо Либене, никой ни не знае. Недоверието на „бачо Либен” било от хлапашкия вид на новака, който твърдял, че е на „цели” 25 г., на което председателят на БРЦК отвърнал – „На 25, вятър и мъгла!”. Колкото и да е парадоксално, но именно този „Вятър и мъгла” само след няколко години 

подготвил и запалил Априлското въстание

За втори път „Стойко Мъглата” спасява България през жаркото лято на 1886 г. На 9 август офицери русофили детронират княз Александър и набързо обявяват едно твърде волно съчинено правителство, в което включват и Стамболов. 
„Никой от тях обаче не е питан предварително дали е съгласен да участва в такова правителство, пише Иван Дренски в книгата си „Олимпий Панов”(Военно издателство, 1964 г.). Затова, когато биват поканени да се явят във военното министерство, почти всички отказват. Намиращият се по това време в Търново председател на Народното събрание Стефан Стамболов не се задоволява само с отказ да участва във временното правителство. Той се обявява против детронацията на княза и против правителството на митрополит Климент. С телеграми до началниците на провинциалните гарнизони и до окръжните управители и околийските началници той в качеството си на „наместник” на княза до завръщането му заповядва армията да не полага клетва за вярност към временното правителство и да не изпълнява неговите разпореждания”. 

Разчитащите на изненадата и на лятната ваканция на парламента, която Стамболов прекарва в родното Търново, са подценили неговата енергия. Фактически 

той оглавява държавата

срещу преврата и прави това чрез… телеграфа. Назначава подполковник Сава Муткуров за главнокомандващ и му заповядва незабавно да тръгне с частите на Пловдивския гарнизон към София, където… лично да организира посрещането на завръщащия се владетел.

Точно в това размирно време от лечение в чужбина се връща майор Олимпий Панов, герой от Сръбско-българската война и приятел на Стамболов още от времето, когато и двамата „са яли от залъка на Любен Каравелов” в Букурещ. Именно на Панов разчитат заговорниците, виждащи неуспеха на действията си, за да смекчат гнева на Стамболов и да постигнат някакво взаимно приемливо решение. На 11 август положението е на ръба на братоубийствена война. Както пише Иван Дренски: „Олимпий Панов решава да поеме командването на частите, за да се избегне кръвопролитието между тях. На лагера стоят настръхнали едни срещу други войските на преврата (2-ри Струмски пехотен полк и 1-ви артилерийски полк) и войските на контрапреврата (1-ви Софийски пехотен полк и 1-ви кавалерийски полк)”. Благодарение на личните отношения и на волята на Стамболов и Панов кризата е овладяна. Въпреки настояването от Търново влезлият в София Муткуров да не арестува Олимпий майорът все пак попада в „Черната джамия”. Този път другарят от хъшовските години успява да го спаси. Което няма да стане само няколко месеца по-късно…

Третото голямо изпитание пред Стамболов настъпва, когато въпреки завръщането си княз Александър е принуден от външни сили да абдикира. Председателят на „камарата” става пръв регент и върху него пада огромната отговорност за

намиране на нов български владетел

Бедата е там, че кандидати няма! Валдемар Датски почти приема, но международните облаци го разколебават. България, както и по време на преврата и на офицерските бунтове в Русе и Силистра от началото на 1887г., така и в месеците след тях изглежда диво и размирно място. В същото време над нея тегне опасността във време на безвластие да стане обект на външна агресия – дали от реваншистка Сърбия, или откъм Истанбул, още повече че княжеството все още се води под големия скиптър на султана. 

Стамболов е готов да обяви република, но го спира съзнанието, че в морето от монархии може да стане лесна плячка на агресия. В мигове на отчаяние е готов да провъзгласи дори себе си, тъй като формално носи титлата „княз” – осиновен е от Алеко Богориди, който има същата титла, дадена му от турския султан. Но проясненото съзнание му нашепва, че тогава ще настъпят вътрешни междуособици. „Българинът е такава порода, както пише по-късно Стамболов, че веднага ще си рече – че защо Стефчо от Търново, а не аз! И те ти отново същото като през 1886 г.” Затова, когато получава телеграма от Константин Стоилов, който води делегацията, търсеща из Европа нов владетел, че във Виена има един хусарски поручик с благородно потекло, който е съгласен, Стамболов пренебрегва забелязаните от прозорливия Стоилов недостатъци и отговаря: „Куц, сакат, кьорав – докарвайте го по-скоро! Иначе – България загива!”

Възход и падение – такава е съдбата на „Стойко Мъглата”. Роден на 30 януари 1854 г. в старата столица, умира посечен с ятагани едва 41-годишен. „Стефан Стамболов, тиранът, бивш поет и бивш апостол, даже и той жертва стана, там на улица „Раковски”, пише Стефан Цанев в едно свое стихотворение. За някои времето, когато е министър-председател е период на диктатура. За други – на укрепване на държавността. Той има лична заслуга за възшествието на Фердинанд на българския престол.

Греховете на апостола и диктатора

Обвиняват го в какво ли не. Алеко го ненавижда и описва времената на неговото управление като дива диктатура, а Бай Ганьо – като пръв стамболовист. 

Ако има грехове размирната душа на Стойко Мъглата, първият е към неговото родно Търново, в което така и не вдига въстание, та когато четата на Бачо Киро и поп Харитон наближава града, я посреща турска потеря и се стига до героичната трагедия в Дряновския манастир. Това е грехът на апостола.

Грехът на тирана е личен. Спрямо неговия близък приятел Олимпий Панов. Замесен в русофилските офицерски бунтове през 1887 г., Панов дори не успява да вземе участие в тях, защото е арестуван още в лодката на средата на Дунава, напът от Гюргево към Русе. Председател на извънредния съд е майор Рачо Петров, с когото Панов и майор Атанас Узунов, който оглавява бунта, са бойни другари от Сръбско-българската война. Присъдите са смъртни. Регентите начело със Стамболов запоявдват те да не се изпълняват без изрично разрешение от София. Осъдените пишат молби за помилване. Това е само във властта на регентите. Разстрелват бунтовните офицери на Левенттабия…