Последният официално регистриран рис в България е бил убит през 1941 г. в Панагюрище от немски войници. След това той е записан като изчезнал вид в Червената книга на страната ни.
През 80-те години на миналия век са правени опити за реинтродукция на екземпляри в райони в Стара планина, които са били естественото им местообитание.
През 2003 г. природозащитниците изненадващо получават сигнали за рисове по нашите земи – в Трън, в Етрополска Стара планина и в Странджа. Предполага се, че това са екземпляри, преминали през границата със Сърбия.
В съседна Румъния рисовете се срещат често. Популацията на евроазаитския рис на територията на страната е около 2000 животни. Тя се доближава до тази на Финландия. В Румъния за разлика от България ловът на хищниците е разрешен. Според учените въпреки това популацията на вида в северната ни съседка е стабилна. Организират се дори и турове за отстрелване на рисове.
Дали хищникът с тегло около 13–14 кг ни е напуснал окончателно? Някои експерти смятат, че през втората половина на ХХ век са се запазили няколко типично български екземпляра в районите на р. Ропотамо, Странджа и Южен Джендем в Стара планина. В началото на ХХI век в района на Берковица са забелязани следи от рис. През 2003 г. излизат данни за рисове в района на Трън, Етрополска Стара планина и Странджа. През 2006 г. в Странджа е записан звук на рис в размножителен период. През 2008 г. е отстрелян „по грешка” рис в района на ГС „Чупрене”, Белоградчик – мъжки екземпляр с марка на ухото, а по-късно същата година с фотокапан е заснет екземпляр в природна среда, маркиращ територия. През февруари 2009 г. в българската част на планината Осогово във фотокапан попадат двойка рисове, боричкащи се по време на „брачна церемония”. През същата година е излязъл на „кадро” рис в българската част на Странджа планина.
Актуална информация, предоставена на Lifebites.bg от WWF България, показва, че в последните няколко години, въпреки че за популация на рисове в България още не може да се говори, данните за завръщането му на наша земя са наистина обнадеждаващи. Има доказателства от фотокапани за отделни индивиди, които идват на наша територия, както и хора, които твърдят, че са видели рис. Тоест има сведения за присъствие на рис, но не и за трайно заселване.
Рисът е шавлив самотник. Ловната му територия е от 80–100 до 450 кв. км. Не напуска тихите и спокойните стари вековни гори. Къде са сега у нас тези гори? Всяка горска педя е заета от човека с триона и брадвата. Дори да се е укрила някоя рисова популация в клековата зона на Рила и Пирин, тя не би могла да оцелее. През активния ловен сезон, преследвайки едрия дивеч, рисовете би трябвало да слизат в средния планински пояс. В такъв случай срещите между рисове и ловджии щяха да са чести, но уви…
Трайното заселване за момента няма, но възможността за подобно настаняване не е изключена при наличие на рисове в съседните страни – Румъния, Сърбия, Македония. Рисът в много отношения е полезен дивеч. Мърша не яде. Изпусне ли плячката, не я догонва. Това го сваля от пиедестала на крайно озверен и кръвожаден хищник. Добър регулатор е на лисиците и язовците. По тази точка може да бъде помощник на ловците. Боледува от бяс, но в леката паралитична форма, която не е заразяваща. Тези качества го правят предпочитан гост върху всяка ловна територия.
В момента биолози и еколози са изпаднали в предстартова треска, че рисът може би е преминал у нас от македонската популация, евентуално – от южнокарпатската, и го обявяват едва ли не за трайно заселващ се у нас вид.
Но засега това са само сладки, „валерианови” илюзии.
