Преди седмица в литературния клуб „Перото” се състоя премиерата на 12-ата стихосбирка на Кристин Димитрова със странното име „Уважаеми пътници”. Пътници през живота, през времето, през планетата и другите животи. През вселената. Отначало мислех да посоча стихотворения акценти – теми, проблеми, ала станаха много, а подредбата – уютен хаос, в който плуват метафори, прозрения, сънища, състояния. Прочетете тази книга – бавно, внимателно. Не се удава веднага, но те просмуква. Напоена с ирония към пролуките в познанието, към опита да се обхване смисълът на необятността и тайната на съществуването ни. Книгата е населена с препратки към житейски събития, детайли от времена и епохи; поанта, която преобръща смисъла или ослепява с парадокс или абсурд. Стихотворението понякога е
зърно на разказ а понякога сюжетът е полуразгънат. Детство, настояще, бъдеще са в равноправни отношения – извън лесни присъди, политически пристрастия, потопени в личното – неусетно в постоянното си преобразяване то се превръща в надлично, поглъща социални, екзистенциални драми. И потокът на единичния и множествен човек носи върху гърба си живота, който „се живее сам/ над всички ни.”
Проф. Милена Кирова успя да види стихосбирката на Кристин като идеално затворен съд, форма с две половини, вгледани една в друга. Но тази вътрешност е различна от предишните є книги. Има и част от познатото – смисълът във финала да се преобръща или отваря, докосвайки един абсурд – да търсим окончателен смисъл и завършек. Предходните стихосбирки носят интелектуална игра – животът е игра и източник на поезия. Иронията, пародията, насмешката според проф. Кирова – ни дистанцират от изобразеното, има елемент на превъзходство над това, за което пишеш.
В новата книга дистанцията, чувството за уравновесена отстраненост липсва.
Животът е престанал да бъде игра за Кристин. Оказал се е болезнено сериозен. Авторката няма потребност да разлага събитията в няколко плана, възможни едновременно. Има неща, които човек възприема само в един план и не иска да жонглира с многото им значения. Това според критичния поглед на Кирова е белег на порастване, задълбочаване. Тя сочи стихотворения, обърнати към детството – то е обикновено, по джапанки из софийските улици. Възвръща се със старото радио, „тежко като галеон за далечно плаване” или с билетчетата от 4 и 6 стотинки. А също и с картината на мъже, събрани вечер пред кварталното магазинче…
Какво търси в детството Кристин? Не скрит смисъл. Бихме очаквали носталгия, но не е. Стихотворенията търсят как и откъде е тръгнало всичко, което е днес човекът. Има равносметка. Пътят е метафора. Не можеш да знаеш докъде ще стигнеш, но можеш да си спомниш откъде и как си тръгнал. Това според Милена Кирова е важен смисъл. Мотивът за пътя се вижда в цикъла, съставен от стихове, снимки на градове, „спомени за места”. Срещат се Йерусалим с неизбежните му поклонници, планинско езеро в Китай, Брюксел, Варна с нейния фар. И сякаш стихотворението „Пътуване” е обобщение за споделения път, пътуване на двама, животът е за двама.
Това е най-личната книга на Кристин според критичката, защото носи спомен за загубата на лични неща – на домашния котарак в началото, следва цикълът „На майка ми: думи на сбогуване”.
Особеност в структурата на книгата е склонността към създаване на цикличност. Понякога внушението е графично – в цикъла „На майка ми: …”, друг път е скрито – чрез последователността на стихотворенията. Във втората половина на книгата има и трети вариант – връзката е невидима, стихотворенията имат общ емоционален източник, обща обстоятелствена основа. Създава се невидим, незрим цикъл, който обобщава смисъла на живота – какво си ти за мен, лайтмотивът за споделения осмислен път.
Кристин Димитрова
Уважаеми пътници
Болницата – мрежа от коридори
с редовно измивана памет, сива зона
на срещите и сбогуването, портал,
отвъд който календарите не работят.
Влизаш тихо, ходиш на пръсти, а горе
е интензивното – международно летище
от лежащи клиенти.
„Уважаеми пътници – звучи
беззвучният глас на пилота с
прибрани криле – предстои ни излитане.
Моля, отпуснете коланите.”
– Какво, каза той? – пита
мъжът с ампутиран крак.
– Не е за тебе – отвръща
жената в кома.
