– Г-н Кючуков, Република Македония* започна да сбъдва националните си мечти, първо за членство в НАТО. Скопие декларира благодарност към България, но ще изтласкат ли на заден план евроатлантическата ѝ интеграция нерешенитe въпроси, свързани с общата ни история?
– Самото решаване на спора за името между Атина и Скопие беше важно след 27 г. спорове, доколкото изчисти един двустранен въпрос, който спъваше развитието и на държавата, и на региона. Преспанският договор във висока степен съдейства за укрепване на държавността на Република Македония. Защото вътрешното етническо напрежение, трудното консолидиране на обществото и изграждането на държавните институции, допълнено с тежкото икономическо състояние създават сериозни рискове за самата държавност на страната. Не е тайна, че в настроенията сред етническите албанци основен мотив за тяхното по-нататъшно интегриране в държавата е наличието на ясна европейска и евроатлантическа перспектива. Договорът между Скопие и Атина намалява и напрежението в региона, защото отвори вратата към членството в НАТО, а то е важна гаранция срещу външна намеса и дестабилизация на Македония от външни фактори, включително и от съседни страни – членки на Алианса. България също има своята роля за присъединяване на Скопие към НАТО. Още на Срещата на върха на Алианса в Букурещ, когато Хърватия и Албания бяха приети, а членството на Македония бе отложено, България настоя в заключителния документ да бъде включен текст, който определи, че след решаване на спора за името с Гърция на Македония няма да ѝ се налага нов процес на кандидатстване, а ще се премине директно към покана и подписване на протокол – което се случи. Следващото важно за Скопие събитие е получаване на дата за начало на преговорите с ЕС. Без приема в НАТО и начало на преговорите за присъединяване с ЕС правителството на Зоран Заев трудно би обяснило на собствените си съграждани защо се направиха компромисите при сключването на договора с Гърция.
– Ние обаче се застраховахме със създаването на двустранната междуправителствена българско-македонска комисия, но какво би означавало успех на дейността й?
– Самото й създаване е позитивен факт. Тя е инструмент, който дава поле за диалог. Двустранни въпроси не се решат едностранно и решения не могат да бъдат налагани. Въпросът за името също в крайна сметка се реши с двустранно съгласие чрез диалог – макар това да предизвика дълбоки разделения вътре в двете страни. Впрочем в дипломацията има два възможни показателя за това, доколко едни преговори са успешни и за двете страни: когато и двете са еднакво доволни или когато са еднакво недоволни. Случаят Атина–Скопие е пример за двустранни компромиси в постигане на възможното. След създаването на българско-македонската комисия обаче възникват поредица от въпроси, които поне в публичното пространство нямат отговор. Всеки, водил междудържавни преговори, знае, че има няколко задължителни предварителни етапа. Първо, след конструирането на комисията следва в двустранен порядък да се съгласува предметът на преговорите. Самото название на комисията очертава кръга: историята и образованието, но това не е достатъчно. Следва да има ясен фиксиран набор от въпроси и съответен дневен ред. Като според мен тук от ключово значение е постигането на взаимно съгласие по понятието „обща история” – какво това означава, какъв период включва. Ако отсъства такова общо разбиране, то разговорите за отделни исторически личности по-скоро ще се вписват в подхода „работа на парче” и ще се сведат до спор дали един или друг цар е „наш или ваш”. Нещо повече, не си представям дейността на комисията като редакционна колегия, която съгласува текстове в учебниците по историята в двете страни – тя трябва да даде политическата рамка, към която двете държави да се придържат. Второ, комисията трябва да има ясен мандат. Защото членовете й не излагат лични позиции, не преговарят историци и дипломати, а държави. Мандатът изисква специално решение на МС с яснота какви български позиции участниците ни в нея защитават по всеки конкретен въпрос – и къде минават червените линии за възможни компромиси. Мандатът не може да бъде публичен – преговорите не се водят пред медиите. Но трябва да е ясно, че съществува. Трето, при междудържавни преговори трябва да е ясна и целта, с която приключва дейността на комисията: дали това ще е договор, или политическа декларация, или друг документ, който фиксира постигнатите договорености. И респективно – поетите от двете страни взаимни ангажименти.
– Политически документ ли трябва да създаде комисията? Историци възразяват, че не политиците ще им налагат рамка на преговорите…
– Типът документ е въпрос на съгласуване, но той не може да не бъде междудържавен, т.е. политически. Това, естествено, няма да забрани научните интерпретации на отделни специалисти по историческото минало в София и Скопие. Но държавите трябва да се споразумеят за общата рамка, която да не дава основания за взаимни нападки и претенции на тема история.
– Хоризонтът на работа на комисията е до влизането на Скопие в ЕС, какви ще са полезните ни ходове след това?
– Това е важен въпрос за работата на комисията. Тя не може да продължава до безкрайност и трябва да има своите времеви рамки. Като преговорите за членство в ЕС са достатъчно меродавен ориентир. Изискването е новите членки на ЕС да са решили двустранните си проблеми преди присъединяването. Което дава допълнителна тежест на българската позиция за отстояване на интересите на страната.
– Скопие вече постави въпроса за изписването на македонски език на сайта на Алианса, докато обществото ни продължава да го смята за наречие на българския.
– Това не е предмет на дейността на Комисията, но е следващият труден въпрос, пред който България ще бъде изправена. Защото на кабинката за преводи в Брюксел зад македонската делегация няма да има надпис „български език”, а и документите на ЕС, предназначени за Скопие, също няма да са на литературен български. В официалните двустранни отношения проблемът има вече своето прието и от двете страни решение: в декларацията на премиерите от 1999 г. е записано, че тя е подписана на „официалните езици на двете страни – български език съгласно Конституцията на Република България и македонски език, съгласно Конституцията на Република Македония”. Този текст се възпроизвежда и в Договора от 2017 г. Тази формулировка обаче е неприложима в многостранните формати. И българското правителство трябва своевременно да осмисли и формулира национална позиция по този въпрос.
– Македония отдавна лобира за националните си интереси в Брюксел. И от много среди неформално питат евродепутатите ни какво искаме от Скопие…
– Поначало за Европа тези въпроси изглеждат неясни, какъвто беше и проблемът със спора за името. По тази причина македонизмът залага на тяхната интернационализация, докато в интерес на България е да търси решаването им на двустранна основа, чрез диалог. Едва ли може да очакваме македонците единодушно да обявят, че са българи. Това са гражданите на наша съседна държава, които имат правото да се самоопределят. И исканията за включване на българско малцинство в конституцията на Македония, каквито периодично се проявяват в някои среди у нас, са контрапродуктивни. В момента, в който се обособи българско национално малцинство там, редом до албанското, турското, влашкото и ромското, това ще означава, че в Македония има небългарско мнозинство…
– Като дипломат залагате на стратегията, а не по всеки повод да реагираме като чехълче на убождане…
– В обществеността ни има нагласа, когато в македонски медии се появи негативна публикация и провокация към България, често целенасочена, да очакваме твърда реакция от българска страна на всички възможни равнища: министър на външните работи, премиер, президент, председател на НС. Това би означавало да девалвираме значението на българските институции – президент или премиер не коментират журналистически публикации, те водят диалог на съответните държавни нива със своите партньори. И тук въпросът наистина опира до наличието на национална стратегия. България имаше доста последователна политика към Скопие от признаването на държавата до края на първото десетилетие на настоящия век, като всички правителства следваха ясна политическа линия спрямо нея. Резултат беше Декларацията от 1999 г. и проектът за договор, подготвен през 2008 г. Българското предложение за договор беше буквално скрито от македонска страна след връчването му и информация за него се появи в публичното пространство доста по-късно. Тогавашното македонско правителство залагаше на национализма в цялостната си политика, което самоизолира страната. Но след това и българската позиция не беше последователна: според наш външен министър една хартия не решава проблемите на двустранните ни отношения. И България за даден етап сама сне от дневния си ред този договор. Ситуацията се промени с новата политическа ситуация в самата Македония и с променената конюнктура спрямо Западните Балкани в Европа. Това даде импулс и допълнителни аргументи на България за подписването на Договора от 2017-а. Какви са обаче стратегическите цели на България спрямо Македония, какви са интересите ни? В публичното пространство отсъства ясен и еднозначен отговор на тези въпроси. Всеки публичен скандал между двете столици захранва, работи в полза на македонизма, създава противоречия и конфликти. Македонизмът е заинтересован от това да издига бариери и да разделя. Неговата цел е да отграничава и да противопоставя. Докато в наш интерес е да се премахнат всички бариери между двете държави и българските граждани да се чувстват в Скопие като у дома си, а тези на Македония да се чувстват в София по същия начин. Българската стратегия следва да е насочена към премахването на бариерите и към изчистване на спорните въпроси чрез диалог в рамките на нормалните политически разговори. За да имаме възможно най-позитивните отношения между две съседни приятелски държави. Крайно време е България да спре да мисли за Македония като за територия, а като за хора.
* За влизане в официална употреба на новото име на страната – Република Северна Македония, Скопие трябва писмено да уведоми с ноти ООН и всички други държави, като това все още не се бе случило към момента на провеждане на интервюто.
ЕС вече „се опари” от спора между Хърватия и Словения
„Нито членството в НАТО, нито кандидатстването в ЕС ще решат сами по себе си нерешените въпроси между България и Македония, посочва директорът на Института за икономика и международни отношения. – Но покриването на всички критерии за членство в ЕС в 35-те преговорни глави предполага задължително да се изчистят всички двустранни проблеми.
ЕС вече „се опари” от нерешените териториални спорове между Хърватия и Словения във връзка с 12-милната зона в Пиранския залив на Адриатическо море, които от двустранни прераснаха в проблеми на самия ЕС.
Неслучайно, поучен от горчивия опит, Брюксел постави изричното условие, че Белград и Прищина не могат да мислят за членство в ЕС, преди да решат спорните си въпроси. Същото условие ще е в сила и при преговорите с Македония.
Договорът за добросъседство и сътрудничество не решава всички спорни въпроси, но създаде принципната основа и очерта рамката, в която да се търси това решаване. Така например той съхрани всички елементи от Декларацията, подписана от премиерите Иван Костов и Любчо Георгиевски през 1999 г., включително т. нар. асиметрична клауза, която забранява на Македония териториални и малцинствени претенции към България и български граждани.
В рамките на преговорите за присъединяване на Македония към ЕС България има целия ресурс да постави всички свои въпроси и да иска позитивен отговор на тях – като страна – членка на ЕС.”
Имаме опит от преговорите с Турция
„Като зам.-министър на външните работи оглавявах Комисията по нерешените двустранни въпроси между България и Турция, казва Любомир Кючуков. – Комисията беше създадена през 2008 г. по инициатива на президентите Първанов и Гюл. Самото й учредяване бе успех за българската дипломация предвид стремежа на турската страна спорните въпроси да се обсъждат на високо политическо, а не на експертно ниво. Само преговорите по дневния й ред продължиха повече от година. Причина за това бе нежеланието на Турция да пристъпи към нов рунд дискусии за обезщетяване на тракийските бежанци – въпрос, считан за изчерпан от турска страна с подписването на Ангорския договор от 1925 г. Включването на този въпрос стана възможно благодарение на избистрената стратегия и добра координация от българска страна, включваща наред с държавата също така академичното начало, неправителствения сектор (Съюза на тракийските дружества в България), както и български депутати в Европейския парламент (подпомагащи със своята активност по-добрата международна чуваемост на българските аргументи и интернационализирането на въпросите). Тук специално следва да се отбележи доброто взаимодействие между Министерство на външните работи и Държавна агенция „Архиви”, където бе създадено специално звено от 25 историци и преводачи, които в продължение на 4 г. обработиха огромен неподреден и некласифициран стогодишен архивен масив на повече от 30 езика (част от тях вече мъртви), засягащ собственост и имоти на българските бежанци към началото на миналия век, което и доведе до съгласието на Турция за възобновяването на преговорите по въпроса. Преговорите се водеха въз основа на ясен мандат, фиксиран в решение на МС по всеки един от няколкото десетки спорни въпроси, групирани в четири раздела: по имуществените и социалните въпроси, по енергетиката и водната инфраструктура, по въпросите на р. Резовска и по трансграничните радиосмущения. Преговорите бяха изключително сложни, преговорните екипи бяха от десетки, а експертните групи на всяка страна – от над сто човека. За съжаление, след първите успешни заседания България загуби интерес от работата на Комисията и ако не се лъжа, такива не са провеждани след 2013 г. Турската страна като цяло не е заинтересована от действието на комисията, а България не е активна.“
