Автор: Костадин Филипов
Стипе Месич, старата апаратна хиена в Югославия и два мандата президент на Хърватия, онзи ден бе ясен и категоричен. Запитан дали идеите за размяна на територии на Балканите и прекрояване на границите, когато всички говорят за евроинтеграция, са опасни, Месич без друга аргументация само припомни недалечното минало на района при разпада на някогашната СФРЮ. „В недалечното минало в този район се водиха 4 войни за граници, а нито една не бе преместена и с милиметър. Мисля си, че идеите за промяна на границите и размяната на територии отдавна са преодолени и че архитектурата на границите е приключила с провъзгласяването на независимостта на Косово”, смята Месич.
Може да му се вярва. Месич е емблематична фигура на прехода на Хърватия от член на Титова Югославия до статута ѝ на член на НАТО и на ЕС. Когато такъв човек говори за войните при кървавия разпад на някогашната СФРЮ, определяли политическия климат на Балканите през 90-те г. на миналия век, и вижда причините за тях в неоправданите стремежи на всяка от югорепубликите да излезе с повече „плячка” от някогашната федерация, трябва да бъде слушан с „едно наум”…
Особено в последно време, когато темата за промяна на границите на Балканите и за размяна на територии е отново актуална. Но в артикулацията на политиците от района темата се свързва преди всичко с Косово и Сърбия. За такова впечатление допринесоха и първите им хора – президентите Хашим Тачи и Александър Вучич. Те водят преговорите за нормализация на отношенията помежду Прищина и Белград под патронажа на Федерика Могерини. Преговорите, поне външно погледнато, са до никъде. От време на време уж „случайно” двамата изпускат по дума, която директно вдига андреналина на всеки европейски или отвъдокеански политик, който с обявяването на независимостта на Косово през февруари 2008-а приема архитектурата на границите на Балканите за окончателна. Нещо подобно на това, което и Месич споменава, имайки предвид, че всяка от 6-те републики на някогашна СФРЮ вече е суверенна и независима държава. И че последната и окончателна фаза на разпада е раждането на още една нова такава – бившата сръбска провинция Косово. С това в Белград не могат да се примирят, а още по-малко – да признаят публично.
Въпреки че вътрешнополитическите елити край Сава и Дунав, или поне повечето от тях, са убедени, че в Косово всичко е загубено и че ако все пак някаква политическа игра с подкрепата на ЕС се води, тя е, за да се спаси каквото може. Впрочем и президентът Вучич често изговаря тази фраза, може би с тайната мисъл след финала на преговорите с Прищина тя да стане част от аргументите за негово оправдание, че повече от това, което е сторил, не би могло да се направи…
Когато сме под впечатлението на подписването на Протокола в Брюксел за приема на Република Северна Македония в НАТО, се замислих защо точно отношенията между Сърбия и Косово са теренът върху който най-често, да не кажа, единствено, се артикулира темата за корекция на границите и размяна на територии. Евентуално, разбира се. И другите държави на Балканите, без изключение, не са доволни от своите граници, но ги приемат, без и през ума им да мине да ги променят. А са недоволни, защото всяка от тях смята, че държавните граници не съвпадат с етническото землище на която и да е от тях. Да, май че е така. И всяка балканска държава търси своя част от своя етнос извън държавните си граници и май го намира.
Че какво са албанците в Западна (ох, сега как ще го изпиша, за да съм политически коректен?) Република Северна Македония, освен дял от албанския народ? Че какво са сърбите в Република Сръбска в Босна и Херцеговина? Или… хайде да не ги изброявам, всеки може сам да си отговори. Да, и ние, българите, имаме претенции към Западните покрайнини, да не говорим за дълголетния спор за идентичността на гражданите на днешна Република Северна Македония. Но пък не съм чул политическо или държавно лице или институция да поискат корекция на границите или размяна на територии със съседните държави. Каквито са границите на Балканите, такива сме ги приели. И с тези граници сме станали страна – членка на НАТО и на ЕС. С тях са ни приели и са ни казали „Добре дошли” както в Алианса, така и в Съюза. Точка.
И отново – защо само Сърбия и Косово? Това е само стремеж за регулиране на граничната линия между една от водещите републики в СФРЮ и бившата й провинция ли е? Може и така да е, защото в рамките на някогашната федерация, особено когато Косово бе част от Сърбия, е било нормално административните граници да се променят с политическо решение, без някой да пита хората, живеещи там, искат ли го, или не. Има такива случаи. Още повече че понякога евентуално изместване на административната граница се е правело от чисто прагматични и икономически съображения. Малко тук, малко там, какво значение има, това си е чисто вътрешна работа. Село Танушевци на върха на Шар планина, откъдето започна конфликтът през 2001 г., е на територията на РС Македония, но хората от него са отивали на пазар и за административни услуги до по-близкия общински център, който сега е в Косово. Някога това е могло, сега вече – не. Но ако сега има такъв проблем, той може да бъде решен при добра воля с демаркация на граничната линия, което няма нищо общо със съдържанието, влагано от Тачи и Вучич в термина „корекция на границата”. Но ако такава процедура се направи, това ще означава, че тя превръща някогашната вътрешноадминистративна граница в междудържавна. Което пък ще означава, че Белград, маркирайки граничната линия с Косово, я признава като междудържавна и по този начин приема и независимата държава Косово…
Но всичко казано дотук не дава окончателния и пълен отговор на въпроса: Защо тъкмо Сърбия и Косово искат промяна на границите и размяна на територии? Какво ще правят от двете страни на границата – етнически чисти държави ли? Не им ли стига кървавият пример от 90-те на миналия век, за които Стипе Месич говори? Не е ли показателна съдбата на Слободан Милошевич, пък и на лидерите на босненските сърби и другите участници в битките при разпада на СФРЮ? И не станаха ли някои балкански страни добър пример за мултиетнтически, мултикултурни и мултиконфесионални държави функциониращи в границите, които сега имат.
Хора, които познават ситуацията, подхвърлят, че размяната на територии от години се „тестира” в публичното пространство, за да се види евентуалната реакция. И аз си спомням такъв случай, когато премиерът на Македония тогава – Любчо Георгиевски, бе помолил председателя на Македонската академия на науките и изкуства акад. Георги Ефремов на неформална среща със своя колега от Албания „да сондира” как гледат в Тирана на евентуална размяна на територия и население между двете страни – албанците в Албания, македонците – в Македония. Разчу се тази работа, гръмнаха медиите в Скопие и наоколо, стана ясно, че Георгиевски е инициаторът на тази „размяна”, и като го почнаха… Ела да видиш, а това беше времето, когато цялата международна общност сочеше с пръст сръбския президент Милошевич, обвинявайки го, че иска етнически чиста държава на сърбите… И Любчо си понесе политическото наказание на изборите на 15 септември 2002-ра, когато загуби катастрофално от социалдемократите на Бранко Цървенковски.
Ето и моят отговор: Сърбия и Косово са двете държави на Балканите, които все още не са в НАТО. След приема на РС Македония те останаха сами. Косоварите искат, но им е още рано, сърбите официално не искат, защото все още споменът от бомбардировките през 1999-а от самолетите на пакта са пресни. Но и това вероятно ще мине. Иначе темата за промяна или корекция на границите, или размяна на население и територии си остава вкусна дъвка, когато става дума да поразмишляваме в търсене на отговор на въпроса – НАТО носи ли сигурност и стабилност, или да?
