Докато се съберем всички от групата на летище Ciampino, а после, докато ни откарат до хотела по натоварените римски улици с лавиращи между автомобилите мотопедчета, запазена марка на Италия, изгубихме най-малко час-два още в самото начало. Регистрацията на рецепцията е по южняшки протяжна и туткава, отне ни още половин час. Стаите ще бъдат готови за настаняване чак в два, а в момента е едва десет. Хотелът се нарича „Тре стеле”, което може и да звучи романтично, но означава не повече от „Три звезди”, чийто „блясък” трудно се открива на prima vista в мрачната, сводестобезистенна атмосфера на преддверието. Поне сме почти в центъра. Хвърляме багажа на един куп направо на стълбището и бегом към метрото.
Туристическата агенция, с която пътуваме, не ни е осигурила водач, така че трябва да се оправяме сами по карта, която си набавихме от рецепцията под формата на брошура. Сякаш сме състезатели по спортно ориентиране, което се провежда в метро. Мръсно, тясно и вехто, далеч по-ъндърграунд от софийското.
Три спирки по-натам слизаме на Колизея и се чудим от коя страна да излезем, така че да не сбъркаме. Питам камуфлажната двойка смесен патрул при ескалаторите. Жената е по-отзивчива от колегата си, въоръжена е с автомат, килната червена барета и лице от филм с участието на Мастрояни. Упътва ни с belissima, равна като патрондаш усмивка, пръстът й не слиза от спусъка пред гърдите й. По-натам в обиколката ще срещаме въоръжени патрули навсякъде – на входа на катедрали, по площади и възлови кръстовища – и с право. За разлика от Брюксел, Лондон и Париж Вечният град все още не е пострадал от терористичен акт, въпреки че в миналото си е понесъл доста злини като варварски набези, пожари, чума и глупостта на Мусолини.
А отвън Колизеят се извисява отвъд булеварда, величествен и малко страшен, както подобава на всеки храм, посветен на смъртта. Докато си правим първите селфита, веднага ни напада орляк амбулантни цветнокожи, които се опитват да ни пробутат дървени амулети, талисмани и разни други африкански дивотии, произведени по всяка вероятност в Китай.
Екскурзоводката се бави, липсват и двама от групата. Простихме се с още половин час.
Когато се комплектовахме напълно, пресякохме булеварда за кратка историческа лекция под едно дърво, което скромно бележи мястото, където се е издигал Колосът на Нерон, изобразяващ императора „в естествен ръст” от 37 м бронз, окъпан в чисто като слънце злато. Недалеч се откроява Триумфалната арка на Константин Велики, а встрани е хълмът Палатин, където Ромул и Рем засукали първото си вълче мляко. Екскурзоводката обясни, че според последните изследвания легендата може би е следствие от слаб превод и митичната вълчица (lupa – лат.) май ще се окаже най-обикновена кучка, тъй като в
Древния Рим така са наричали и проститутките.
Отправяме се към императорските форуми, встрани от Монумента на Виктор Емануил II, италианския крал обединител.
Първият от форумите е на Цезар, но от него не е остало много, освен полуизядените тухлени стени. Следва форумът на Август, после – на Траян, който е и първият, ако позволите тази метафора, „мол” в света. Истински търговски център на пет етажа, с пазарен площад в подножието, библиотека, съдилища и павилиони на няколко нива.
Фонтанът Ди Треви е прекрасно място за снимки, ако имаш късмета да не попаднеш в един и същ кадър с останалите туристически задници, които са се надвесили по перилата и обстрелват водната площ с монети и несбъднати пожелания.
Екскурзоводката се кълне, че шуртящата течност дори става за пиене, но не й се доверявам, тъй като съм убеден че фонтанът е пълен не само със стотинки, а и с бацили, домъкнати от цял свят.
Сядаме за кратка логистика в една от близките пицарии. Неопровержим факт е, че италианските пици са по-кофти от нашите, по-тънки, по-скъпи, но за сметка на това и по-оскъдни откъм вложен материал. За сладоледа и кафето обаче лоша дума от мен няма да чуете.
После стигаме до площад „Испания” с шадравана „Баркача” и прочутото испанско стълбище, над което се издига базиликата Тринита дей Монти с арестуваната зад метални решетки в преддверието й скулптурна композиция „Снемането на Христос от кръста”. Именно на площад „Испания” пътищата ни с екскурзоводката се разделят. Тя изненадващо поема към друга група, като не пропуска да си направи устата, че срещу 20 € на човек утре може да ни доразкаже Рим. Решихме, че ще се справим сами и почти успяхме. За три дни пеш разгледахме почти всичко, което става за гледане в Рим, макар че доста от обектите можехме да пропуснем за сметка на други. Само с помощта на капналите си крака успяхме да обиколим Парка на Траян, Домус аурея – палатът на Нерон, катедралите Санта Мария Маджоре, Санти Джовани е Паоло, Санта Мария ди Козмедин, Капитолия, хиподрума Цирко масимо, Арката на Тит, Арката на Септимий Север, Пиаца Навона, Острова на Тиберий, Тетъра на Марцел, Площада на републиката, Площада на народа, Вилата на „Медичите”, Вила „Боргезе”, Мавзолея на Август, Палата „Маргерита”, четирите фонтана „Сан Карло” и „Фонтан на Тритон”, пазара „Кампо дел Фиори”, Кастел Сан Анджело, в това число и Ватикана. И още много, ужасно много други забележителности. Три дни се надбягвахме с Рим и почти го покорихме. Силите ни напуснаха някъде от другата страна на Тибър, в подножието на Монумента на Гарибалди, който се намира на един хълм. Не видяхме Вила Чиара, Порта Портезе, фара Яникул, Площада на малтийските рицари, Замъка „Квидринале” и Термите на Каракала.
Но нищо. В опитите си да покорят Рим са се изложили и келтите, и готите, че дори и Ханибал. Както и да е, прибрахме се по тъмно, гратис с автобус до хотела, тъй като се оказа, че в градския транспорт не продават билети. Добре че нямаше контрола.
И ако трябва да обобщя Рим, ще добавя само, че видях отблизо един уморен от собствения си блясък паметник на силата и решителността да завладееш света и да го обезсмъртиш по свой образ и подобие. Поразходих се в сянката на една култура, хвърлила купола си върху три континента и няколко столетия. Целунах с пръсти мраморните кости на една империя, която въпреки всичките си триумфи, в крайна сметка претърпяла провал, достоен за вечна възхвала.
