„На последний час от живота си ида да се опростя с вас, ида да ви съобщя, че синът ви, братът ви и роднината ви Илия умира от застрелване на братска ръка за правдата, за честта и идеята на славянството. Умирам, казвам, че съм бил честен, че съм искал правдата и че съм въстанал ведно с майор Узунов, храбрия защитник на Видин, и с други мои другари офицери, да протестирам пред правителството за тези неправди и зли постъпки на силните на деня. Спомнете си за вашия Илия.”
След преврата от 9 август 1886 г., когато група офицери-русофили детронират княз Александър I, гражданската война в България е предотвратена благодарение на желязната ръка на председателя на Народното събрание Стефан Стамболов и на благоразумието на неговия пръв приятел от революционните години, военен министър във временното правителство на митрополит Климент майор Олимпий Панов. „Душата, сърцето и десницата” на преврата ротмистър Анастас Бендерев, успява да емигрира заедно с други свои съмишленици в Румъния. Върнатият на престола княз Александър абдикира под натиска на Петербург.
В тези сурови времена регентството начело със Стамболов преминава към крайни мерки, граничещи с репресии – само и само да се умиротвори страната. На тези репресии офицерите-емигранти са готови да отвърнат с въоръжен бунт, който да свали „тираничната власт” и да потърси нов владетел със съдействието на Русия. Романтиката на неотдавнашните освободителни борби е пренесена и сред офицерите емигранти. Те създават Таен централен комитет в Букурещ. Планът предвижда при избухването на бунта да се мобилизират няколко набора и така да се създаде значителна военна сила, с която да се атакува столицата.
В Русе бунтовните действия постепенно заглъхват, потушени от пехотинците, полицията и „родолюбивите” дружини „България за себе си”. Това става, след като майор Узунов е тежко ранен. От раните си умира неговият сподвижник подполковник Димитър Филов, баща на бъдещия премиер и регент Богдан Филов.
Предупредено за очакваните бунтове, правителството на Васил Радославов открива нова командна длъжност – началник на Източния корпус, и назначава на нея майор Рачо Петров. На 19 февруари в Бяла го застига телеграма на военния министър полковник Данаил Николаев, която гласи: „Щом стигнете в Русе, назначете полевой военен съд от трима офицери, за да осъдят всички метежници и разстрелят в 24 ч. Вам ви се дава право да утвърждавате присъдите. На мнение съм унтерофицерите от пионерния полк да се разстрелят до един, а от войниците – на пет един.” Не закъснява и заместникът му подполковник Стефан Паприков. Той телеграфира директно на „магистратите”, като направо определя присъдите.
Какво може да се очаква от военнополевия съд, получил такива „указания”? Все пак нечие благоразумие е просветнало и не са извършени масови разстрели на унтерофицери и войници. Всички офицери начело с тежко ранения майор Атанас Узунов са осъдени на смърт на 20 февруари 1887 г. Рачо Петров им предлага да подадат молби за помилване. Узунов и Панов отказват. Майор Петров обаче е упорит – трябвало му само формална „книжка”, върху която да сложи спасителната резолюция. Двамата офицери склоняват, но започват така: „По искането ви…”.
Стамболов и вдовиците
Той описва и как вдовицата на Любен Каравелов е преживяла вида на обезобразения от изтезанията в „Мантовите гробници” Олимпий Панов: „В момента, когато полицаите подкарват Олимпий към входа на окръжното управление, една възрастна жена, висока, със снежнобяла коса, изплаква и го прегръща – Голубе мой, шта су то урадили са табом? Полицаите са слисани. Мантов се спуска с вдигнат камшик, но се стъписва…”
Дренски пояснява по-нататък: Наталия Каравелова живееше в Русе, за да бъде, както казва тя – „близо до гроба на моя Люпко”. Тази жена, в дома на която винаги намираха хляб и подслон Ботев и Левски, членовете на БРЦК и куриерите на революционната организация, която разпродаде скъпи наследени вещи и накити, за да поддържа вестниците „Свобода” и „Независимост”, на които тя беше и словослагател, и коректор, и експедитор, получаваше „народна пенсия” от… 50 лв. месечно. Скоро след бунта в Русе Наталия Каравелова беше обвинена, че е участвала в него и изгонена от България, а пенсията й – отнета.”
Най-вероятно това е станало заради ярката й защита за Олимпий Панов, когото тя познава още от Букурещ. Тогава той е помощник в революционното дело на Каравелов, а председателят на БРЦК го нарича „Гълъбе мой”. „Огромната” пенсия от 50 лв. е отнета по заповед на регентите, начело на които стои Стефан Стамболов, също храненик на Каравелов и Наталия.
Това твърде много напомня една друга пенсия – трийсетте лева на Венета Ботева, за които внучката й Венета Рашева споменава в книгата си „Внучката на Венета Ботева разказва” (Издателство на НС на ОФ, 1976 г.) Потъналата в немотия вдовица на Ботев пише прошение до председателя на Народното събрание Стефан Стамболов с молба пенсията й да бъде „повдигната” поне на 50 лв. Отговор няма. Спасението идва от наследството, което владиката Панарет, вуйчо на Венета, й оставя, за да може тя да отгледа децата си Димитър и Иванка.
Дали всесилният след Освобождението някогашен хъш, извисил се до председател на „камарата”, до премиер и пръв регент, не е затаил завинаги в душата си обида към Каравелов заради прякора „Стойко Мъглата” и завист към съавтора си в сбирката „Песни от Ботйова и Стамболова”?
