Роден е на 26 юли 1953 г. в с. Рудник, Варненска обл. Завършва ВНВУ „В. Левски” във Велико Търново през 1976 г. със специалност „Подемно-транспортни, пътно-строителни и специални машини” – инженерни войски, а през 1983 г. – ВА „Г. С. Раковски” с отличен успех. До 1996 г. е командир на Инженерно-сапьорния полк в с. Сотиря. През 2001 г. завършва като първенец Генералщабния факултет на ВА в София. През 2006 и 2007 г. е главен координатор на поделенията от Българската армия, участващи в справянето с наводненията по река Дунав. Командир на 55-а Инженерно-сапьорна бригада от 2002 до 2008 г., след което до 3 май 2010 г. е командир на 61-ва Стрямска механизирана бригада. След раздялата със строя е кмет на Сливен – от 8 ноември 2011 г. до 30 октомври 2015 г.
Народeн представител в 44-ото Народно събрание. Член на Комисията по отбрана и Комисията за наблюдение на приходните агенции и борба със сивата икономика и контрабандата, а също на групите за приятелство на България с Русия и САЩ.
– Г-н Милев, Комисията по отбрана в момента е като един парламентарен Генерален щаб. В нея има двама бивши началници на отбраната, генерали, включително и Вие, офицери, експерти по националната сигурност. Този факт допринася ли за по-лесното приемане на решения, или води до конкуренция и противопоставяне?
– Съставът на Комисията е едно, но всички ние принадлежим към определени политически формации, което влияе на решенията ни. Вярно е, че Комисията притежава висок потенциал за вземане на добри решения и обикновено ние се стремим да преодолеем противоречията между нас вътре в Комисията и тя да излезе с единно решение, което говори добре за нея. Конкуренцията не е добре приета между нас, но противопоставяне има и това личи и в стенограмите от заседанията. Като представители на различни политически структури, имащи свои програми, всеки разглежда внесените законопроекти и проекти на решения от страна на своята програма и ако има нещо, което се разминава с тях, се подлага на обсъждане, което поражда известно противопоставяне в Комисията. Но в интерес на истината ние сме единни относно необходимостта от възстановяване на боеспособността на въоръжените сили и тяхната модернизация във всичките им аспекти.
– Как накратко бихте определили извършеното от парламента досега по трите модернизационни проекта за Българската армия?
– Недопустимо е един висш законодателен орган като Народното събрание да вземе решение по даден законопроект, а след това да бъде принуждаван да си променя позицията, защото били настъпили изменения по нечия вина. Пада авторитетът и на Комисията, и на парламента пред обществото. Колко пъти например трябва да се взема решение за нов многоцелеви изтребител. От двайсет години се говори, че трябва да е многоцелеви, защото първото и най-важно условие е да има способности за подкрепа на Сухопътните войски и защита на въздушното пространство в тяхна полза над района на водене на бойните действия. След това започна да се говори и да се изтъква, че трябва да е „изтребител”, после само за „нов боен самолет”. Така бе и с новите кораби. Преди години бяха пет нови корвети, после се представяше като проект за модернизация на трите фрегати, после станаха два патрулни кораба, с които да се охраняват и нефтените платформи в Черно море, които също са някъде в света още на фантазиите. На всички е ясно, че една батальонна бойна група е в състав около 80 бронирани машини с различно предназначение. После ги намалиха на 72, после на 68, накрая на 50. Не може така! Военните казват колко трябва да бъдат в една група, но накрая военноекспертното начало отстъпва на мнението на финансистите. Ами, като няма пари, да не се започва нищо! Тръгнете към възстановяване на наличното въоръжение и техника и частична модернизация и поне да се възстанови боеспособността на армията. Колкото повече отлагаме, толкова остарява и губи способности наличното въоръжение, а новото става все по-скъпо.
– Конкретно по отделните проекти – този за новия многоцелеви изтребител за ВВС е най-напреднал. Смятате ли, че е възможно стартирането му до края на годината? Вие като бивш сухопътен офицер как оценявате факта, че изтребителят F-16, блок 70, за чието закупуване предстоят преговори със САЩ, притежава и способности за въздушна поддръжка на пехотата и удари по наземни цели?
– Не съм специалист да определя, че това е възможно да стане до края на тази година. Тези, на които е даден мандатът да водят преговори, трябва да кажат, а не да четем вестниците и да гледаме телевизия, за да разберем кога и колко ще струва всичко на държавата. Нещата са толкова променливи и неясни. Колкото до това, дали притежават способности за въздушна подкрепа на пехотата и удари по наземни цели, съм напълно убеден, че ще ги притежава. Всички F-16 от този клас и нагоре притежават такива способности, доколкото ми е известно. Но пак задавам въпроса: Изгодно ли е с такъв клас машини да се води основно Еър Полисинга, не е ли прекалено скъпо това удоволствие и ще стигне ли бюджетът за това? Години вече приказваме, че МиГ-29 е прекалено скъп само за въздушно патрулиране, за което се използва, и затова трябва да се замени. Това бе едно от исканията. Сега отиваме на още по-скъп самолет за патрулиране. Не знам докъде ще му излезе края, както се пее в песента.
– Какви са прогнозите Ви по проекта за нови патрулни кораби – кога той може да бъде финализиран? Възможно ли е в него да бъде ангажирана и българската отбранителна индустрия?
– И там проблемът е същият – бюрокрацията. Започвам да мисля, че нежеланието да се харчат пари за отбрана е основният мотив. Ако имаше политическа воля и желание да се модернизира армията, може би да сме забравили досега за тези проекти, които не решават проблема с армията, а само определени задачи, които сме поели като задължения към Алианса. Имаше български фирми, които бяха съгласни да започнат строителството на патрулните кораби, но след това измислиха допълнителни искания, които не бяха изпълними за правителството. Ако се разберат, може и да започне строителството, но продължават набезите и на други компании от чужбина вероятно, които се опитват да отхапят парче или целия проект. Така е с всички проекти. Борбата е безмилостна, жестока и винаги има кой да се нареди на баницата. И там няма приятели.
– Според Вас защо проектът за нова бойна машина на пехотата изостава от останалите два, като все още не е изпратено писмо с искане за информация до фирмите, потенциални участници?
– Вече говорих и за този проблем с бойните бронирани машини. Бюрокрация ли е – не знам. Корупция ли е – също нямам данни. Но да се обвиняват Сухопътните войски, че е недостатъчна експертизата, е нечестно. Там прекрасно знаят какво искат на въоръжение, но някой непрекъснато подлага динени кори с непрекъснати искания за изясняване на пасажи и за доказване на написаното в заданието, че започвам да си изграждам мнението, че някой се опитва да дирижира и този проект и го бави, докато не се нагодят данните към определена машина. За което не подозират и в Сухопътни войски накъде върви проектът. Но нямам друго мнение за този проект освен изкуствено забавяне по цялата спирала на определени нива, стоящи между Сухопътни войски и тези, които трябва да извършат последната стъпка.
– Все пак кога този проект може да стартира?
– Може да стартира по всяко време, след като се изгладят спорните моменти между различните институции и се признае военноекспертното начало за определящо. В противен случай ще бъде като труда на Сизиф, който бутал камъка до върха и все не успявал и започвал отначало. Но в този случай това ще потвърди мнението ми, че се опитва да се дирижира и този проект като този за патрулните кораби.
– Не трябваше ли той да е „най-лесен”, тъй като на пазара има много участници, конкуренцията снижава цените, а и това е масово изделие по света?
– На много хора е омръзнало да обясняват, че голямата „вина” на Сухопътните войски в периода надемократичните промени е, че бяха с напълно запазена боеспособност на основните видове войски (мотострелкови, танкови, артилерия, ПВО, химически, инженерни и т.н.). Когато извършваха реформи, те оставяха само най-новото и най-изправното въоръжение в строя. Поне на това съм свидетел, как се преценяваше, какво да остане и кое да отиде за унищожаване. Те като вид въоръжени сили бяха и си останаха основата на военния потенциал на страната, не мърмореха и изпълняваха целия куп, дори несвойствени задачи, които им се възлагаха. Пари се харчеха за ненужни самолети и вертолети, никой не предполагаше, че и Сухопътни войски се нуждаят от внимание, защото и желязото се износва. И стигнаха до момента, в който като другите два вида да губят способности поради остаряла техника и нови изисквания. Не може да се експлоатира бойна техника по на 40–50 и повече години и тя да е винаги в готовност. От 2002 г., когато оставихме здрави и изправни средства в Сухопътните войски, минаха вече почти 20 години и тя излиза от строя необратимо. На запад превъоръжаването се извършва на всеки 8–10 г., а при нас е замряло от 30 г. или се купуват ненужни неща по политически приумици.
– Някога България сама произвеждаше подобна бронирана техника. Смятате ли, че ще се търси решение, при което новата машина да се произвежда у нас, с основното участие на българската отбранителна индустрия?
– Не само произвеждаше, но и в големи количества. Имаше страни, които сега произвеждат и продават бронирани машини, които тогава не бяха на пазара и купуваха от нас. 200 бронирани машини излизаха месечно от завода в Червен бряг. Сега вече години се чудим как да купим 150 машини. Произвеждахме пълна гама бойни бронирани машини, самоходни гаубици, разузнавателни машини, химически машини, прибори и средства, радиостанции, инженерно имущество и какво ли не. В 30 завода се произвеждаше военна техника и имущества, а в още 15 се ремонтираше същата. Първата задача на новите демократични правителства бе да ликвидират производствената база и да ни изолират от пазара под диктат отвън. Сега се питаме кой ще произведе и ще модернизира въоръжението и техниката. Един голям приятел на Сухопътните войски ми се оплака, че нито една българска фирма не желае да вземе участие и да демонстрира възможностите си за модернизация на Сухопътните войски. Всички участват само като партньори на западни или други компании в проектите. Производството да бъде с основно участие на български фирми е заложено в изискванията, но кой може да поеме тази отговорност сега без участие на мощни чуждестранни компании.
– Според Вас какви основни храктеристики трябва да има такава машина, за да е не само адекватна на задачите на СВ, но и да е удобна, надеждна и сигурна за екипажа?
– Такава, каквато я искат от Сухопътните войски, а не от нивата, стоящи над тях. И така е и за другите машини, и за другото въоръжение, и за облеклото и снаряжението.
Голяма атракция са мостопоставачите
И до днес са пред очите ми едни от най-тежките машини в Сухопътните войски освен танковете – танковите мостопоставачи БЛГ-60M, на въоръжение в танковите батальони и в някои от осигуряващите формирования, припомня си военната служба бригадният генерал от запаса. „Голяма атракция е да гледаш как се развръщат тези тежки машини, поставяйки мостовете си над препятствията и пропускайки колоните от бойни машини, включително и танкове. Тези машини използвахме, когато сертифицирахме Карловската механизирана бригада за участие в пълния спектър от операции на НАТО през есента на 2008 г.”, посочва той.
Оценява периода на офицерската си служба като едни от най-хубавите си години. „Много са случките от офицерската ми професия. Кариерата ми започна в Понтонно-мостовия батальон на Трета армия в Сливен. След това завърших Военната академия „Г. С. Раковски” и преминах в Инженерно-сапьорния полк в Сливен, на който бях командир в продължение на седем години. Пазя хубави спомени и от шестте години в Инженерно-сапьорната бригада в Белене. В 61-ва Стрямска механизирана бригада в Карлово пък минаха последните ми активни години от военната кариера. Имам ярки спомени от тези години, в които вървях през всички нива на военната йерархия, създадох много приятелства и натрупах зад гърба си огромен военен и експертен опит”, разказва Кольо Милев.
И продължава със спомените: „Най–силен за мен е ефектът от появата на новите машини БАТ–2, когато те излизаха, за да предотвратят последиците от наводненията по поречието на р. Дунав през 2005 г. и 2006 г., а както и всяка зима, когато армията се включва в почистването на пътищата”.
Модернизацията: Все нещо пречи на движението „в пакет“
Проектите за модернизация на армията да се движат „в пакет” е условието вече на два състава на Народното събрание, но все нещо пречи то да се изпълни, както трябва, изтъква Милев. „Всеки казва, че проектите се бавят от изпълнителите отдолу. Опитват се да изкарат военните, че не са единни и че непрекъснато променят изходните данни. Но аз съм убеден, че те не са виновни, а тези, които им налагат тези промени. А те са политическото ръководство и винаги е било така през годините. Военните са професионалисти. За тях няма значение дали ще летят на шведски или американски самолети, или ще плават с немски или френски кораби, или ще карат немски, шведски или американски бронирани машини. Стига те да отговарят на условията, зададени от тях. Ако военните са пожелали бронирана машина, значи искат бронирана машина, която да отговаря на условията, които са поставили, а не искат каруца например, защото е нечия”, обяснява той.
Вече споменах колко пъти се променят условията, как да успееш да се справиш с непрекъснато променящите се условия и всичко да върви наред и заедно, припомня народният представител. „Ето сега и примера с новото предложение на американците F-16 блок 70. Двайсет години ни предлагаха блок 25 или блок 50, сега изведнъж скочиха на блок 70 и всичко се задвижи стремглаво напред с този проект. Впрегнаха се всички медии и цялата гилдия да доказва колко по-добър е блок 70. Moже би е по-добър, но го няма още, за да се докаже. Никой не коментира цената, а само въображаемите качества. След като има много пари тази наша закъсала с всичко държава, да отидем да купуваме направо F-35, най-новите фрегати и патрулни кораби, и да превъоръжим Сухопътните войски изцяло с нова техника”, казва Милев. И допълва: „Никой не говори кой ще поддържа тази машина, как и къде. Може би ще се наложи да ги пращаме на ремонт извън страната. Колко ще струва това…”.
Андрей Рангелов
и Росица Цонева
