„Врагът не издържа и наведе своята победена глава. Той се съгласи на всички наши искания и аз ви спрях… Почивайте сега и се пригответе да се завърнете със слава в домовете си. Но ако врагът помисли да не подпише поискания от него мир, бъдете готови отново да се хвърлите в боя, за да го довършите!”
Това се казва в „Заповед за прекратяване на военните действия”, подписана на 5 февруари 1878 г. от главнокомандващия руските, финландските и румънските бойни сили и на Българското опълчение Великият княз Николай Николаевич. Руските войски са пред Цариград. Искането за мир е от страна на капитулиралата Османска империя, която спасява столицата си само благодарение на навлезлия в Босфора британски военен флот. Настъпва времето за преговори.
Преговарящ от руска страна е генерал граф Николай Павлович Игнатиев. Той води такива „прения” с Високата порта още от есента на 1876 г., когато, след като светът научава за зверското потушаване на Априлското въстание, в турската столица е свикана Цариградската конференция на Великите сили. И още оттогава генералът, дългогодишен посланик край Босфора, знае, че когато
гласът на оръжието повелява
победената страна е съгласна на всичко, само за да запази донейде достойно държавата си. Генерал Игнатиев е решителен военен и изтънчен дипломат. Когато започва Цариградската конференция през 1876 г., графът разбира замисъла на недоброжелателите на българския народ, които искат да я приключат с подписването на формални документи за спазване на правата на всички поданици на падишаха независимо от техния произход, етнос и вероизповедание. С лека редакция това преповтаря идеите на младотурчина Митхад паша, който десетилетие по-рано тръгва да прави всички в империята „отомани”.
Граф Игнатиев познава и Гюлханския хатишериф, и Хатихумаюна – фермани, които „на книга” дават права на българите. Батак, Панагюрище, Переща, „бледна” отпреди няколко месеца, говорят за съвсем друго. Прозорливият граф, дори без получените инструкции от Азиатския департамент на канцлера княз Горчаков, знае, че
предстои война
Нужно е време, в което да се осъществи руската мобилизация. Затова той „тупа топката”, протака. Конференцията завършва абсолютно безрезултатно. Единственият изход остава Манифестът на император Александър II и щурмът на генерал Драгомиров при Свищов…
Иван Вазов свидетелства в спомените си от войната, когато е служил в гражданската администрация в Свищов, че графът е бил все между „осанна” и „разпни го”. Докато генерал Гурко лети светкавично през Търново и през Балкана към Одрин, Игнатиев е възхваляван. Когато обсадата при Плевен се затяга, се чуват недоброжелателни гласове, че графът е заблудил императора за турската мощ и затова войната не била добре подготвена. Войната е била замислена като лятна кампания. Походът на генерал Гурко до Одрин обаче не намира поддръжка от другите части, както и щурмът на генерал Скобелев при третата атака на Плевен. Съществувала е реална опасност новоосвободена България да не стане самостоятелна държава, а някаква автономна област с
османски валия и турски гарнизони
която да се побере в границите между Дунав и Стара планина. Британската дипломация, поддържайки турските интереси, се основава за тези свои „исторически” предели с българските граници едва ли не от времето на хан Аспарух. Още по-убедително това звучи, когато Сюлейман „безумни” тръгва с огромна армия на помощ на обсадения в Плевен Осман паша. Но за тяхна зла участ и за изненада и възхита на целия свят на Орлово гнездо „раите” в опълченски униформи спират набега на прехваления османски маршал. Следват невероятният преход на Гурко през ледения и затрупан с преспи зимен Балкан, превземането на Пловдив от един ескадрон начело с ротмистър Бураго, който окончателно гаси блясъка на Сюлеймановата слава…
Затова, когато руските оръдия могат с близък огън да обстрелват двореца на Абдул Азис, граф Игнатиев заявява, че залага главата си в тези преговори, но от тях ще се роди свободна България. Британският натиск е изключителен, демонстриран с боен флот в Босфора. На кого може да се разчита? Тогава генералът граф
залага на дулата
на оръдията
Руските полкове не просто стоят на лагер в предградията на Истанбул. По време на преговорите се провеждат непрекъснато бойни учения, части сменят местата си. Казано на днешен език, „дрънкането на оръжие” плаши османлиите, защото въпреки британските кораби не се знае такива „луди глави” като Гурко и Скобелев какво могат да направят…
Граф Игнатиев играе смело в преговорите. Той знае, че договорът, който ще се подпише, няма да е окончателен. Както и става. Затова гледа да вземе колкото се може повече, та когато се намесят останалите „големи”, да остане една наистина свободна България. Затова той смело очертава границите на възкресената българска държава, като се позовава на решенията на Цариградската конференция, определящи земите, населени с българи. Османската империя, свела победена глава, както казва Великият княз Николай Николаевич, подписва Санстефанския мирен договор. България възкръсва след петвековно робство.
А графът… наистина губи главата си. Не буквално, а служебно и обществено. Обвинен е, че при създаването на Санстефанския договор е превишил правата си и така е предизвикал Берлинския конгрес. Отстранен е от всички високи постове. Но благодарение на неговите „превишени права” дори след конгреса на „Железния канцлер” на картата на света отново има свободна България…
Българийо, земльо мила…
Санстефански мирен договор, 3 март 1878 г.
Чл. 1 – България става автономно подвластно княжество с народно християнско правителство и с народна милиция. Пограничната черта на Княжество България ще следва западната граница на каазата Враня до бърдото на планината Черна гора. Като се възвие, ще следва към западните предели на каазите Куманово, Кочани и Тетово до планината Кораб. Оттук по р. Велещица до вливането й в Черни Дрин. Като върви на юг по Дрин и по западните граници на Охридската кааза към планината Кина, границата следва по западните предели на каазите Корча и Старово до планината Грам. После през Костурското езеро стига до р. Мътеница, следва течението й, минава южно от Енидже–Вардар (Яница) и стига устието на Вардар. През средата на Башикгьол върви по устието на Струма и Места и по крайбрежието на Портолагос. После взема северозападна посока към Чалтепе, през Родопите стига планината Крушево до р. Арда и върви към Чирмен, северно от Одрин. Оттам взема югоизточна посока, обгръща Люлебургаз, върви на североизток към Черно море до Мидия. На север върви по крайбрежието и южно от Кюстенджа свива на запад и свършва до Хърсово на Дунава.
….
Чл. 8 – Турска войска вече няма да стои в България и всички крепости ще се съборят. До образуването на местна милиция руски вoйски, не повече от 50 хиляди, ще останат в страната за две години да пазят реда, безопасността и спокойствието.
