Посланик д-р Боби Бобев, Институт по балканистика с център по тракология, БАН
В Албания силното вътрешнополитическо напрежение продължава. Но това не е прецедент, защото от 1992 г., когато за пръв път демократичната опозиция печели изборите, няма небойкотиран парламент. Интересна е схемата: 2-те основни партии: отляво Албанската социалистическа партия (АСП) и отдясно – Демократическата партия (ДП) се редуват да печелят през 2 вота. Така по 2 мандата управлява левицата, после 2 – десницата. Но дори при възможност за пълно парламентарно мнозинство и едната, и другата партия сформира коалиционни кабинети. Това е правило без изключения. Но там няма и случай загубилата страна да е признала изборите и да не е бойкотирала парламента независимо по кое време на мандата.
Сега АСП има 74 места в 140-членния парламент. Т.е. АСП и правителството на Еди Рама има собствено мнозинство, но въпреки това излъчва коалиционен кабинет.
ДП сега взе курс на изостряне на отношенията и изведе депутатите си от парламента. Новото е отказът от депутатски мандати и демонстративното изгаряне на депутатските карти. Парламентът работи в отсъствие на опозицията, а сблъсъкът на демонстрантите с полицията продължават. И по-рано ги е имало, но тогава са давани и жертви. Засега човешки жертви няма.
Две години преди редовните парламентарни избори обвиненията са за връзки на управляващите с организираната престъпност и видима и повсеместна корупция. Заявената цел на ДП от председателя й Л. Баша, нееднократно депутат, министър и бивш кмет на Тирана, е свалянето на правителството, назначаване на служебен кабинет и предсрочни парламентарни избори. От една гледна точка обаче
моментът не е добър за държавата Албания
и за обществото, защото предстоеше ЕС да реши и насрочи дата за започване на преговори за присъединяването й към Съюза. Тирана има статут на страна кандидат, но заедно със Скопие очакваше това лято да получи и дата за започване на преговорите. Те може да се водят и от следващата ЕК, но принципът е, че след започването на преговорния процес с Черна гора и Сърбия идва ред на втората група от държави – Албания и Македония. По обективни причини „на опашката” остават Косово и Босна и Херцеговина.
При това възниква въпросът има ли пряка външна намеса за по-ранните действия на опозицията. Но твърдата позиция на официалните институции и в ЕС, и в САЩ е насочена към връщане на ДП в парламента. А имам и лични спомени като посланик в Тирана, когато имаше такива протести на тогавашната опозиция и от Брюксел заявяваха в прав текст, че мястото на опозицията е в парламента, а не на улицата. И днес не наблюдавам външна намеса в ситуацията в Албания, за да е актуален въпросът кой би имал изгода от напрежението. А безспорно всеки проблем на всяка държава на Балканите е проблем и за региона. Но вътрешнополитическата дестабилизация не се отнася към тези, които влияят на сигурността около нас. Да не забравяме, че Албания е член на НАТО. И в този смисъл и „прогнозите”, че Албания и Косово ще се обединят, са несъстоятелни, доколкото Прищина не членува в Алианса. Може граничната бариера да е по-ниска, да се увеличава сътрудничеството при ежегодните съвместни правителствени заседания, да сключат дори митническа уния като много решителна стъпка. Но сериозни изследвания вече показват, че икономиките на двете страни са в състояние, което
не позволява икономическото им обединение
Албания открай време има привидно добри икономически показатели. Но още през 90-те г. то се дължеше на изключително ниската стартова база. А имаше години с икономически ръст от над 10%… Да не забравяме, че страната мина през истинско чистилище с разпад на държавността през голямата криза през 1998–1997-а, с рухването на финансовите пирамиди и беше на ръба на гражданскато война.
Тогава Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа осъществи първата и досега единствена въоръжена акция – „Алба”, за умиротворяване на страната по искане на самото албанско правителство. Това донесе много негативи на Албания, която след 1997 г. трябваше да стартира всичко отначало – икономика, отношения с Брюксел и по отношение на ЕС, и на НАТО.
Страната е имала много тежки моменти в развитието си и като цяло се е справила. Но понякога изглежда и че Албания сама си пречи. За съжаление, вътрешнополитическото противопоставяне е изключително яростно, не утихва. И независимо кой е на власт и кой – в опозиция, се повтаря по един и същи начин. Навсякъде в бившите соц-държави имаше биполярен модел, но в Албания той стана биперсонален. Противопоставянето е между Фатос Нано и Сали Бериша през 90-те и между Сали Бериша и Еди Рама и в момента – между Еди Рама и Люрзим Баша. Лидерите на двете основни партии, около които се върти целият вътрешнополитически живот, постоянно са в откровен конфликт помежду си на границата на личния конфликт. Защото лидерската битка в Албания стига до крайност.
Преди месеци на конференцията „Балканите – бариера или мост за радикализъм” у нас експертите отчетоха категорично, че радикалният ислям има почва и прави опити за разширяване на влиянието си в мюсюлманските общества в региона. Албанското общество е такова. Но в тази страна религията никога не е играла особено голяма роля. Не става дума за това, че според последното преброяване битуват 3 и дори 4 религии – мюсюлманска, католическа, православна и бекташийството като клон на исляма, един от дервишките ордени в миналото, чийто световен център днес е в Тирана. Но отсъства влиянието на религията. За разлика от Косово, където тя е била разделителната линия със Сърбия в рамките на Югославия, и затова ислямът се е утвърдил много по-силно. Иначе косовските албанци от Средновековието са католици, част от северните клонове на албанците, които изначално са католически. Човекът, когото самите косовари наричат историческия президент на Косово, Ибрахим Ругова, прие католицизма в края на пътя си, преди да е диагностициран с тежкото си заболяване. И каза, че се връща към религията на дедите си…
Но религиозното многообразие на Албания е винаги съпроводено с изключителна толерантност. Тя е и практически неизбежна, защото има семейства, в които членовете им са от различни вероизповедания. Макар да имаше години, когато фондации строяха нерегламентирано джамии. Дори се заговори за лагери за подготовка на джихадисти в Албания. Албанци бяха членове и на „Ал Кайда”, и на „Ислямска държава”, а част от тях сега се завръщат. Макар и със закъснение,
албанската държава взе адекватни мерки
и днес редица обвинени в причастност към ислямизма, завърнали се в страната, са осъдени и в затвора. Мюсюлманските общества винаги са хранителна среда за поникване и разпространение на радикализма, но Албания не е така застрашена от това.
Албанският ислям традиционно винаги е бил свързан с Турция. С нейна помощ след Първата световна война се възстановява религиозната структура на мюсюлманските организации в Албания. Позитивно явление, защото ислямът в Турция е по-близо до европейските реалности тогава. През 90-те г. обаче чрез фондации в страната се опита да навлезе арабският ислям. Но срещу това явление се взеха достатъчно сериозни мерки. В момента радикализмът няма сериозна хранителна почва, без страната да е застрахована. Но албанците бяха предимно наемници, воюваха за пари, не за каузи.
Очаквам напрежението в Албания да продължи и ако традицията се спази (сега 2-ри мандат на власт са социалистите) ДП да спечели следващия вот. Но винаги външният политически натиск и от страна на ЕС, и от страна на САЩ е укротявал нещата, снижавал напрежението и успявал да доведе до някакъв вид макар и временно разбирателство, което да позволи да продължи да функционира пълноценно демократичната система в страната. А и управляващите, и опозицията са за това, да се започне преговорният процес за членство в ЕС. Албанците са най-проинтеграционната нация в региона, за интеграцията в ЕС има абсолютен политически консенсус.
