България ще участва на 58-ото издание на Международната изложба на изкуство – Венецианско биенале през тази година между 11 май и 24 ноември. То е единственото мащабно културно събитие, в което представянето е на национален принцип. Изложението е на повече от 120 години и е сред най-престижните културни институции в световен мащаб. Кураторът Ралф Ругоф определи мотото: „Да живееш в интересни времена”. Организира го частна структура със собствени правила, строги изисквания за участие и финансиране. Канят институцията на съответната държава, която отговаря за културата.
Победител в конкурса на Министерството на културата за българско участие е инсталацията „Как живеем” с куратор Вера Млечевска и автори Рада Букова и Лазар Лютаков. В конкурса са участвали 24 проекта.
Инсталацията победител добре се съчетава със спецификите на изложбеното пространство във Венеция.
– Г-жо Бубнова, Вие сте организаторът между институциите, художниците, куратора, как на практика се случва взаимодействието между тях?
– България участва като държава през цялата история на 20-и век на биеналето – през 1912 г., 1942 г., 1948 г., 1964 г… и след промените – 1993 г., 1999 г., 2007 г., 2011 г. Има големи интервали, в които липсваме на този форум. Така оперативните знания се губят. Сменят се администрацииите, сменят се идеологии на културната политика, а и самото Венецианско биенале се промени. Било е търговско изложение, на което художниците продават своите работи. Интересни са писмата и бележките от представянето ни през 1942 г. Организаторът Борис Денев се бори с Министерството на културата, за да получи финанси, и използва думата „да откърти” пари, за да успее да пренесе произведенията във Венеция. Прави оптимистичен отчет – какъв интерес са предизвикали българските автори и колко много неща са се купили от изложбата. Сега вече не става дума за купуване, а за престиж, за усещане, доколко е съвременно изкуството, което държавата ни предлага от свое име – в сравнение с останалите конкуренти. Това е възможност да се запознаят с участниците, с темата, – която очевидно за държавата участничка е важна. Оценяват какъв тип изкуство се показва, за какво говори, по какъв начин е направено, от какво, какви са взаимоотношенията му с другите участници в биеналето. Последния път през 2017 г. са участвали 183 страни – почти целият списък на държавите, които съществуват на планетата ни. И все по-малки и по-екзотични за нашия слух държави участват – като Кирибати, да кажем. Тази година ще участва Гана за първи път в своята история, както и все повече африкански страни.
– С какви трудности се сблъсквате сега по отношение на организацията?
– Аз съм де факто до голяма степен представител на държавата. Контролирам финансите, те имат лимит – още през 2017 г. министър Банов получи съгласие от МС за специално финансиране – субсидия в размер на 500 хил. лв. България няма постоянен павилион – има разход по наемане на определено пространство, изпълнение на проекта, транспорт, престой на авторите, довършителни дейности, презентация, разходи по изданията, свързани с представянето. Рекламата е важна, при такава конкуренция не можеш тихо да седиш в ъгъла. Имам наситена програма да се срещам с представители на бизнеса – нужно е да ни помогнат, средствата са недостатъчни. Отзивчивостта за съжаление е малка, дори обидна. Единственият човек, който веднага реагира, е Негово превъзходителство бившият посланик на Швейцария в България – Гауденц Б. Руф. Отпусна скромна сума (не е бизнесмен, нито олигарх) цял живот е бил на заплата. Представителите на бизнеса и на заможните среди не са отзивчиви. От банките твърдят че интересът им е изцяло в пространството на България. Въпреки това продължаваме да водим разговори.
– Как си обяснявате, че сега изведнъж държавата променя мнението си и подкрепя представителството ни на Венецианското биенале, след като 8 години очевидно е била равнодушна?
– У нас нещата зависят от конкретни лица и тяхното разбиране каква да бъде културната ни политика, особено извън границите на страната ни. Но участията ни в международни изложби е начин да си свериш часовника с другите – как сме ние, как е при тях?
– Стимул ли е за туристическия бизнес, който набира сили у нас?
– Венеция в края на 19 в. е взела решение съвместно със средите на художниците – искали са туризъм. Тогавашният кмет пише: Всички отиват във Флоренция и никой не ходи във Венеция, тя е бедна. Пътуват с лодки, живеят във влажни стари сгради – не е привлекателно. Проектът лансира идеята, че художниците довеждат със себе си търговци, критици, любопитковци за съвременно изкуство. Отначало Европа е събрана на едно място, след това – не само Европа. За нас българите биеналето е по-скоро диагноза – къде сме върху картата на света в сферата на съвременното изкуство. Венецианското биенале е единствено през 21 в. Няма друго, където с езика на съвременното изкуство, архитектурата, театъра, музиката да се представят държави. Обикновено се представят творци, автори, продуцентски звена, агенции, но не държави. Венеция е място, където държавите показват своите мускули – какво те правят за своето изкуство и култура, за художественото образование, за живота на художниците и всичко останало. България вече узря и на политическо за ново усещане – трябва да сме във Венеция. Всички са там – Македония, Косово, без да говорим за Гърция и Турция. И Албания, и Украйна, и Молдова. Нас ни нямаше.
– Проектът търси универсален език. Художниците – Лазар от Виена, Яна от Париж – сякаш не правят точно българско изкуство, а по-скоро – дали австрийско, дали френско… Когато отнемеш своеобразието, идентичността, не се ли уеднаквяват почерците. Всички правят универсално изкуство…
– Идентичността има съвременни измерения, те не са непременно свързани с традицията и етнографията. Идентичността е начин на мислене – разбирането на обществото към което имаш отношение. Да, и двамата автори не живеят от доста време в страната, но са свързани с България. Деца на художници, успешни и известни в българска среда – Николай Буков и Стефан Лютаков. Получили са образование тук, завършили са го в чужбина. Те са съвременни българи, живеят там, където техният труд и интерес намират приложение. Прекрасно говорят български – и Рада Букова, и Лазар Лютаков, имат награди у нас – и наградата на база за млад художник, и наградата на Гауденц Руф, и на „Виваком”. Като художници са добре познати. Лазар Лютаков стана известен у нас с интересен проект – не в София, а в мазето на баба Васа по крайбрежието. Място, туристически немного привлекателно – от години кани там международни художници, прави проекти, позовавайки се на мъдростта на тази баба Васа, която е собственик на къщата, негова роднина. Една всекидневна, нормална женска мъдрост за разпознаване и респект към това, което се случва в съвремието. Той допринесе за разбирането на българското изкуство и българското въобще благодарение на тези автори, които идват там и реализират своите проекти. Рада работи и с галерия „Сариев”, която я представя. Българска галерия от Пловдив. И двамата имат българска култура и от детската си възраст бащата на Лазар, известен наш скулптор – Стефан Лютаков, бащата на Рада е Николай Буков. Нейната сестра е писателка – известната у нас Яна Букова. Не можеш да кажеш за тях, че това са хора, които не са българи. Но не са хора, които задължително, както е било някога, са обвързани постоянно с мястото България. Идват, връщат се, довеждат децата си тук. Тук имат цялата тази специфична българскост, която не е в национализми от политиката, нито от „българщината” на по-популярната култура. Но това са децата, които говорят езика, децата, които знаят традициите и обредите, и празниците, и мартениците. И това е вид идентичност на съвременния човек. Ти не непременно трябва да си тук. Носител си на това оттук за целия свят.
