Представиха го неговият колега в „Нов български университет” Пламен Дойнов и първият, когото търсят за откривания на фотографски изложби и медийни форуми – Георги Лозанов.
Пламен Дойнов разказа за пробива на новата естетика през 90-те, която ни даде очи да погледнем на света по различен начин от патетиката и емоционалните вопли на българската поезия от предходните десетилетия. Тя разглобява и обръща с хастара улегналия литературен език, с шокиращи понякога изобразителни инструменти оставя в недоумение част от публиката.
Изказването си Пламен Дойнов завърши с това, че Ефтимов е умен поет. И то не всекидневно, битово умен, а познавателно умен. Изкуството му започва от познание, включва познанието и се разгръща във всякакви форми. А е възможно и без форма. (Цялата вечер бе изпълнена с иронични и самоиронични подхвърляния от всички участници.)
Георги Лозанов обясни поезията на Ефтимов като нещо повече от литература: според него тя е просто форма на съвременно изкуство. Критикът с папийонката обясни, че има тенденция
изкуството да губи жанровите си граници
Така Йордан Ефтимов умее да играе едновременно в отбора на поетите, на художниците, на театралите, а и на когото изобщо му хрумне. (Пламен Дойнов беше разказал и за премиерата на книга на Йордан Ефтимов, преминала като мач – през 1998 г.)
И всичко е тръгнало от изобразителното изкуство, от дадаизма, от писоара на Дюшан. Поезията на Йордан Ефтимов също понякога използва готово намерени обекти, друг път е реплика на поп арта, оп арта и различни други „изми”. Лозанов се запита защо художничката Яна Левиева е пренесла върху корицата на книгата „Жена ми каз-ва” част от думата на нов ред. Това е предупреждение, че тук
поезията не е слово за хора със специална нагласа – с ред, патетика и правила всяка дума да тежи на мястото си. Тук всекидневното говорене е превърнато не толкова в поезия, а в акт на съвременно изкуство, което изяснява маниера, метода на автора.
А после използва обяснението на Михаил Бахтин – ако предметът е в нашето обкръжение, ние го възприемаме според функцията му, но може и да го изведем от това обкръжение. Върху стола се сяда, бутилката е нещо, от което се пие, лампата свети. Но ако занесеш стол в музея и сложиш пред него червен шнур, той ще напусне „обкръжението” – на него не се сяда, той става „отвъден“ и „чужд“. Йордан Ефтимов прави поезия чрез такъв пренос, който е валиден за голяма част от съвременното изкуство на Запад.
Какво постига това изкуство?
Според Георги Лозанов първият елемент е изненада. То ще се съотнесе към най-обикновеното, влиза във всекидневието, в частните науки, но накрая води до обрат. Превръща се в разширяване на границите на мисленето. И го прави особено ефективно, защото насреща си има немалко схоластици, чиито граници на мисленето непрестанно трябва да бъдат разширявани.
„Пожелавам на Данчо в това отношение да свърши още много работа, макар че той вече свърши много…” – завърши анализа си критикът с папийонката.
Шокиращо беше самото четене. Йордан Ефтимов беше избрал по две стихотворения от всяка своя книга, но една липсваше и се наложи да помоли, ако някой от публиката я има, да я даде назаем. И книга се намери. Предпоследната: „Сърцето не е създател“. Най-награждаваната. От нея авторът прочете „Още ли не са открили отсъствието ми?“. С това стихотворение четенето завърши.
Какво да добавим за Йордан Ефтимов? Миналата година излезе седмата му стихосбирка – „Доказани теории, окончателни експерименти“, но едва ли това ще е последният му експеримент и провокация. Безпорно той е едно от неочакваните и особено самотни лица на съвременното българско изкуство.
