„Офицери, подофицери и войници! В атаките си против предните неприятелски позиции и фронтовия пояс вие покрихте България със слава, а нашата армия с лавров венец. Светът има да се чуди на вас, доблестни синове на България, че можахте за 30 часа да превземете една от най-силните крепости. Само вашата лъвска храброст би могла да устои на бясното съпротивление на врага. Само вашата любов към Отечеството можеше да ви укрепи да преодолеете безбройните опасности в тия два последователни щурма на тоя непрекъснат кървав бой. Вие вписахте вчера и днес нова страница в нашата история. Благодаря ви. Гордея се, че съм ваш началник. Гордея се, че съм Българин!”
Генерал Георги Вазов с пленения Шукри паша, който по-късно си пие кафето в “Сплендит палас“ с дамска прислуга Това се казва в Заповед № 88 на генерал-майор Георги Вазов до личния състав на войските, превзели Одрин. Обвеяният със слава командир не случайно е написал в документа думата Българин с главна буква. Победата на българското оръжие е наистина зашеметяваща. Определената за невпревземаема крепост пада в български ръце за почуда, ужас или възхита на всички световни военни специалисти.
Думите на генерал Вазов се оказват пророчески. Падането на Одрин наистина остава завинаги записано със златни букви не само в родната история, но и
в световния военен летопис
Ето как е видял тези събития един съвременник – летописецът на миналия век Димо Казасов: „На 13 март 1913 г. падна Одрин. Победата отекна в сърцата на всички като тържествен клик. Представители на столичния печат и чужди кореспонденти бяха поканени да посетят падналия град. Трийсетина журналисти, водени от майор Топалджиев и капитан Семерджиев се отправихме към храбро защитаваната крепост”.
Оказва се, че Казасов не само е бил наблюдател на обществените настроения в столицата, но и личен свидетел на ставащото в току-що превзетата крепост. „Минахме през затихналото бойно поле и през запазения мост над Марица, разказва Казасов в книгата си „Видяно и преживяно” (Издателство на НС на ОФ, София, 1969 г.) Влязохме в града. Улиците му, тесни и мръсни, бяха задръстени от пленени турски войници, конвоирани от слаба охрана. Кадъни, забравили повелите на Корана, тичаха с разгърнати яшмаци след тях, за да разпознаят близките си. Ни ахкания, ни сълзи! Мълчание и дълбоко примирение. Единият ден, прекаран в града, изчерпа цялото ни любопитство, в центъра на което стоеше прочутата джамия „Султан Селими” с четири минарета, с по три викала и с величествен купол. В групата до нас един български войник обясняваше на другарите си, че този турски храм бил построен от майстор Манол, който по заповед на султана бил държан под арест в джамията, за да не може да построи другаде подобно чудо.”
Националната гордост
е подвела храбрия победител на Одрин, защото Казасов пояснява: „Всъщност джамията, наричана от населението „Селимие”, е построена от гениалния турски архитект Хаджи Мимар Синан през 1566–1574 г. Тя заедно с джамиите „Шах Зааде” и „Сулеймание” в Цариград се счита за шедьовър в неговото голямо изкуство, оставило около 300 архитектурни творения в обширната Османска империя. На третия ден се върнахме в София, отнасяйки едно погрешно впечатление от войната. Това, което видяхме, беше малка и при това проветрена и очистена от ужаси бойна сцена.”
Х. Невинсън от “Дейли кроникъл“, Х. Грант от “Дейли мирър“ и Ф. Джибс от “График“ напът към огневите позиции край Одрин фото Александър Пиленко А какво става в ликуващата българска столица? „В София вече беше настанен храбрият защитник на крепостта Шукри паша заедно с целия му щаб. Те заемаха целия хотел „Сплендит палас”, издигащ се на ъгъла на улиците „Сердика” и „Триадица”. „Сплендит палас” беше най-елегантният столичен хотел, ръководен от словенеца Кенда, който пръв в България въведе в кафенето си дамска прислуга, доведена от Словения”. Така Казасов описва битието на пленения турски паша, като сведенията му са „от първа ръка”. Той е не само наблюдател, но и близък приятел на словенския хотелиер, който след войната се завръща в родината си и развива активна хотелиерска дейност с над пет собствени хотела на Бледското езеро.
За хуманността на победителите Казасов простичко казва: „Пленените и настанени в хотела офицери се ползваха с пълна свобода. Срещахме ги не само из улиците, но и в локалите. Само войниците пленници бяха разпределени в изолирани лагери”. Авторът завършва този свой спомен с лелеяната от всички надежда: „Падането на Одрин предвещаваше скорошен мир”.
„Не бе ураган от стомана…“
„Не бе ураган от стомана, от олово, от огън, който разкъса турската съпротива. Това бяха гърдите на българския войник…” Това пише Луиджи Барцини, кореспондент на италианския „Кориере де ла сера” за устрема и подвига на българската войска през Балканската война, завършила с бляскавото превземане на Одрин. Над 110 кореспонденти на най-авторитетните вестници от цял свят пристигат в България, за да отразяват войната, но само 16 са допуснати в театъра на бойните действия.
Батареята на капитан Владимир Заимов атакува Одрин „Малка България победи Османската империя, защото от деня на своето раждане тя се е подготвяла, за да я сломи. Защото всичките й синове знаят, че те се сражават, за да отмъстят за петвековното робство и за освобождаването на своите братя в Македония и Тракия, защото войниците на тази страна имат вяра в офицерите, които ги предвождат с една сурова, но справедлива и любяща твърдост, с една военна наука, на която трябва да се удивляват и най-старите армии, защото всичките началници знаят, че каквито и да са жертвите, каквито ще поискат от войниците си, последните отиват напред. Учуди ме бързината, с която българската пехота се развърна за атака… Видях я да се придвижва в гъсти стрелящи вериги, да се спуска към реката, която прегази, без да чака артилерията да й разчисти пътя… Нейните санитари проявяваха героизъм, като прибираха ранените под дъжд от куршуми, сякаш се намираха на учение…” Така описва българската армия Яшмид Бартлед от „Дейли Телеграф”.
А военният специалист от страната, която след няколко години ще е победителка в Първата световна война, полковник Л. дьо Мондезир, комендат на Тулон, казва за превземането на Одринската крепост: „При Одрин в продължение на 24 ч българските артилеристи са изстреляли толкова снаряди, колкото японците за 7 дена през Руско-японската война (1904–1905 г.) При всяко оръдие са били поставени по три разчета, които се сменявали на половин час. Те действали разсъблечени и оръдията поливали с вода – толкова било силно нагорещяването им… Българските артилеристи изпълниха чудесно своята задача – те облекчиха трудната, свръхчовешка атака на пехотата. И ненапразно последната, след жестоката борба, е тичала да прегръща оръдията и да ги обкичва с живи цветя…”.
