НАТФИЗ фокусира енергията на бъдещото актьорско поколение
Пиесата „Зверското синьо” на Филип Ридли (превод Сава Драгунчев) започва с кастинг за един писък. Иска се невъзможно искрен писък. И двете кандидатки се провалят. Драмата в епилога си отново завършва с писък. Наблюдавайки как някой ще умре, писъкът е истински и неистов. Това сякаш затваря трите сюжетни линии на пиесата и им придава смисъл. Момиче получава предложение за женитба. И след триумфа на радостта, докато годеникът му отива с приятели да се изкъпе в езерото – тя се самоубива. След това, където и да отиде, той търси нейния образ. Сложна пиеса – малък хаос от съдби, чиито връзки често са асоциативни и се губят. Преплитат се 3 сюжета – 3 различни ъгъла, през които да се визуализира върху стерео екран основното видение от кошмарите на автора – звярът и зверското у човека. Често скрито зад цивилизована ципа на всекидневното, често – зад задължителните ритуали и пориви към искреност на обикновения ни наглед живот. А нерядко и зад спонтанния изблик да направиш пробив в опаковката от усещания, с които житейският ритъм ни е облепил. Невинаги сложността и нужното ниво професионализъм е по силите на третокурсниците от класа на проф. Стефан Данаилов.
В първата половина на спектакъла те играха в известна степен външно описателно с равни заучени интонации, но сякаш във втората част се размразиха, вживяха и успяха да придадат динамика, огън и енергия, от каквито се нуждаеха пиесата и нейният жанр, повлиян от ноар филмите. Това е холивудският крими сюжет, в който фаталната жена, еротичните асоциации и заплетената интрига с готически фантазен елемент присъстват, но тук преобърнати откъм хастара – параноично иронизирани чрез абсурд, чрез парадокс и завързаните финтифлюшки в сюжета. Сред актьорите бяха Йордан Ангелов, Цветан Апостолов, Боряна Бабанова, Радина Боршош, Филип Буков, Роберт Ваханян, Явор Вълканов, Дона Вълова, Петър Данов, Анджелика Джамбазова и още мнозина други – 23 персонажа, които преплетени, гъмжейки един през друг, нерядко правят взаимовръзките асоциативни, трудно разпознаваеми, така че зрителят трудно се озърта сред действието, но попива състоянията и внушенията, а те са ударната мощ на пиесата. Режисьорът д-р Сава Драгунчев вероятно има какво да доизпипва, ако иска творбата му да стане по-прозрачна и комуникативна спрямо публиката.
