Автор: Костадин ФИЛИПОВ
Сърбите са може би най-псуващият народ в света. Това някак е заложено в националното им ДНК, което идва от вековете, държи се устойчиво в съвремието и вероятно ще отиде с тях и в бъдещето. Псувнята срещу всекиго и всичко е залегнала в речника и манталитета на съседите от Запад, толкова е вкоренена в чипа им, че не й обръщат и внимание. И се учудват, когато по-чувствително ухо не понесе пороя от ругатни, който изригва от устите им ей така, като „Добър ден” или „Лека нощ”. Това се е превърнало в неотменима част от националния им характер, отличителен белег на „сръбството”. И вероятно заради това, когато чужденец, бил и съсед, се опитва да изрече обидна фраза по адрес на сърбите, си припомня как разбираме къде започва Сърбия. Отговорът е – оттам, откъдето започват да псуват Богородица! Истинско кощунство, и не само християнско…
Тръгвам остро ли? Я, стига! Със съпругата и дъщерята Вера отидохме с автобус до Белград, разгледахме каквото трябваше, купихме си, за което ни стигнаха паричките, и тръгнахме да се връщаме обратно. Седнахме зад шофьора, на първата седалка. На влизане в Панчево, сателит на сръбската столица, в която живееше навремето родената в Струмица, македонско, братовчедка на майка ми Милка, по главната улица на градчето, по която минахме към автогарата, вървеше бавно и тържествено погребална процесия. Стана ясно, че автобусът нито има време да изчака процесията да се оттече, нито шофьорът, около 50-годишен мъж, имаше търпението да кара бавно зад духовата музика на края на „поворката”, както сърбите, пък и македонците наричат шествието. Човекът зад волана изпсува веднъж-два пъти и свърна по успоредна уличка, та изпревари шествието и се опита да се върне на главната. На някаква „гърбица” на пътя обаче автобусът отдолу изскърца, изтрака, изтропа, издрънка… И леле майко, как се нервира този мъж, шофьорът. И като я почна – една тирада повече от 15–20 мин, докато стигнем до автогарата.
И кой ли не го отнесе – покойникът, вдовицата, майката, таткото, семейството, опечалените роднини, цялото погребение, музикантите, свещеникът, общината, кмета лично и семейството му, абе, който се сетите. И накрая – Господ Бог и Богородица, като най-големи „виновници” за одраскването, или остъргването, или изскърцването на автобуса… На Вера това не й направи никакво впечатление, но ние двамата с младата ми съпруга бяхме потресени. Щом и досега помня този случай и го разказвам при всеки повод, когато се налага, толкова години оттогава…
За съжаление, този „маниер” на поведение се е предавал и на хората от другите бивши югорепублики, съжителствали дълго време със сърбите по време на някогашната СФРЮ, а може би и по-рано, по времето на Кралска Югославия… Като кореспондент в Скопие неведнъж съм получавал поръчения от редакцията да проверя оплакване на българи от лошото държане на македонски митничари или полицаи, най-често „горе”, на граничния пункт Гюешево, който от другата страна наричат Девебаир. Били ги псували, а те нищо не били направили… И всеки път съм се опитвал да обясня, че такова „отношение” невинаги означава обида, просто хората в полицейска или митническа униформа са „прихванали” този начин на поведение и вербален изговор и са го приели като нормален. За тях ругатнята е като „здрасти”, нищо повече.
Е, да, за тях псувнята може да е нещо нормално, може да допълва красноречиво палитрата от вербални изразни средства на всеки индивид, да им придава своеобразие и колорит, но в повечето случаи чувствителното и възпитано българско ухо не може да приеме, а още повече да асимилира това. Така че повечето от обидените от псувните на македонските униформени наши сънародници са оставали с чувството на несправедливо обидени, при това по най-„каруцарския” начин, да речем.
А както сигурно сте разбрали от предишни текстове тук, във вестника, имам навика да търся онова, което съвместното съжителство със сърбите е променило у македонците и ги е направило такива, каквито са и днес. Освен скарата като основно и универсално средство за прехрана, извън което няма нищо друго за опитване (ако помните разказа ми за първия ресторант с китайска храна в центъра на Скопие, който така и не потръгна и се провали, както и последвалите го 1–2 опита – също!), да добавим и налаганото убеждение, че ако знаеш сръбски език, можеш да бъдеш разбран в целия свят. Нали си спомняте препоръката на онзи симпатичен Шурда на незабравимия Любиша Самарджич от сериала „Горещ вятър” – кажи го на сръбски, за да те разбере цял свят. Да им имам самочувствието…
Като ученик в прогимназията в родния ми Петрич играех баскетбол. Треньор ми беше учителят по физкултура Борис Манчев. Вероятно и аз като темпераментно дете по време на играта съм отправял някоя ругатня, е, колко му е, та Манчев все намираше начин иронично да ми подхвърля – недей да псуваш като френски докер. И досега, толкова години оттогава, колкото и да се опитвах, така и не разбрах как псуват френските докери. Но във всеки случай препоръката на тренера ми звучеше някак си по-изискано, по-европейски, по-възвишено дори… Абе, френска работа…
Така-а-а. Защо изприказвах толкова приказки, разказах толкова спомени и се върнах толкова назад във времето? Ами, ето затова – как ви звучи в устата на един високопоставен сръбски политик, бих казал, най-високопоставеният, фразата, отправена публично към негови колеги политици от Косово: Сега, сиктир с тази хартия, бандо от Прищина, може и да искате да видите някой някъде да изпълни това, но Сърбия няма да е това. Дадох ви жокер с това „най-високопоставеният”, затова вероятно е лесно да се досетите, че става дума за сръбския президент Александър Вучич. Това се негови думи, изречени по време на митинг в Сремска Митровица, където беше едно от местата за среща с местните хора в рамките на кампанията „Бъдещето на Сърбия”, която президентът води лично. А ругатнята, ще я наречем така от политкоректност, беше адресирана до политическия елит в Прищина по повод приетата от парламента на Косово Платформа за продължаване на преговорите с Белград за постигане на окончателна договореност между тях.
Документът, който така разгневи президента Вучич и го накара пред хиляди свои съграждани да нарече косовските политици „банда”, пък и да ги прати не знам къде си, бе гласуван в косовския парламент от 61-ма депутати от 120-членния състав. Две от партиите на албанците – Демократичният съюз и Самоопределение, не го подкрепиха. Имат си свои основания. Съвсем естествено пратениците от Сръбската листа дори не влязоха в залата. Но Платформата, която предвижда реципрочно двустранно признаване между Косово и Сърбия в рамките на съществуващите граници и заличаване на Резолюцията 1244 на Съвета за сигурност на ООН от 1999-а г., с която на Сърбия се гарантира териториалната цялост, включително и с нейната бивша южна област Косово и Метохия, мина. Общо взето, документът съдържа 11 точки като основни принципи, на основата на които косовската делегация ще действа при бъдещите – кога ли?, преговори със сръбската страна. Това са европейската интеграция, военните престъпления, изчезналите лица и жертвите на сексуалното насилие, защитата на правата на малцинствените етнически общности, правото на Косово да участва в подялбата на имотите на бившата СФРЮ и др. И най-важното – от Прищина искат нищо по-малко от място на Косово в ООН като суверенна и независима държава, докато пък от Белград настояват първо косовските власти да премахнат 100-процентовите митнически такси за стоките от Сърбия и от Босна и Херцеговина. Пък тогава ще се види…
Всъщност вербалната атака на Вучич към Прищина не се изчерпва само със споменатата ругатня, макар че тя си е специфична и характерологична. Все пак и той е сърбин. Но пък се питам дали няма да се окажат прави онези видни умове, които винаги са виждали в подобно усилване на звука на мегафоните парадокс, след който сключването на споразумение е все по-близко?
