По покана на ректора на НАТФИЗ проф. д-р Станислав Семерджиев в страната ни гостува полският актьор Ян Енглерт, изпълнител на ролята на отец Ередия в българския филм „Осъдени души” (1975 г.) на режисьора Въло Радев. На церемония във филмотечното кино „Одеон” проф. Пламен Марков, декан на факултет „Сценични изкуства” в Академията, представи знаменития актьор, а ректорът му връчи почетното звание доктор хонорис кауза. Актьорът започна словото си на български език, а след това, премина на полски. След церемонията бе прожектиран филмът „Подхлъзване” (1972) на режисьора Ян Ломницки.
В НАТФИЗ актьорът проведе майсторски клас, като преповтори някои от тезите си, казани в кино „Одеон”. Президентът Румен Радев удостои проф. Ян Енглерт с почетен плакет „Св. св. Кирил и Методий” – знак на признание за неговия значим принос към съвременното изкуство и популяризирането на българската култура. Актьорът го прие с вълнение: „Това е най-високото отличие, което получавам в живота си. Има нещо много вълнуващо в това, че го получавам не в страната, в която живея и работя, а именно в България”.
Ян Енглерт (род.1943 г.) е сред изявените полски актьори, режисьори и театрални педагози. На 14-годишна възраст дебютира във филма на Анджей Вайда „Канал”. Завършва Държавното висше театрално училище „Александер Зелверович” във Варшава (1964) и постъпва в Съвременния театър. Има
над 100 филмови и театрални роли, получава множество престижни награди, в това число и наградата за мъжка роля във филма на Въло Радев „Осъдени души” през 1975-а. Ян Енглерт е декан на Факултета по актьорско майсторство в Държавното висше театрално училище (1981–1987) и три пъти заема длъжността ректор. От 1992–1993 г. е член на Съвета за култура в кабинета на президента на Република Полша. От 2003 г. е артистичен директор на Народния театър във Варшава.
Проф. д-р Станислав Семерджиев, ректор на НАТФИЗ: Само универсалните идеи оцеляват във времето
Защо филмът „Осъдени души” е ключов в българската филмова история? Помислете колко е абсурдно – сюжет, написан от български автор, се развива в Испания. Основните персонажи са испанец, англичанка и американци. Основните актьори са поляк, унгарка, руснаци и няколко мастити български актьори. И изведнъж – този международен проект, в който българското участие не е особено голямо, сюжетът не е свързан с България – става ключов филм за няколко поколения.
Причината е емоционалното съпричастие, то създава усещане за универсалност навсякъде по света. Независимо дали е филм, роман или пиеса, създадени в Африка, в Латинска Америка, Европа или Азия. Независимо с какви актьори, с какви режисьори. Романът на Димитър Димов е универсален и всички, които са свързани с него, се чувстват част от едно глобално семейство. Не е изненада – глобалните филми продължават да съществуват. Те са онези произведения, които най-вероятно ще останат в антологиите, в класиката, в онова, което ще разчуства хората и след нас. Вярвам, ще има хора и след нас, не само роботи.
Ян Енглерт: Пътеводните знаци за артиста бунт, морал и безкористност
Някога в Театралната академия на Варшава се яви на кандидатстудентски изпит хубаво момче. Рецитира, като гълташе половината от гласните, мънкаше и фъфлеше. Една от дамите в комисията го прекъсна: извинете, но с такава дикция не можете да станете актьор. Младежът отвърна: майната ù на дикцията, важен е талантът! В правилна система от 1000 занаятчии се ражда един артист. А у нас от 1000 артисти се ражда един занаятчия. Мярка за артистизъм се превърна успеха, дори когато е муха еднодневка. В Интернет някой има няколко милиона лайкове – и се смята за артист. Още повече когато и успехът му има и финансово измерение.
Не е така.
Артист е някой, който създава реалност.
Не нахълтва в заварената, а я разширява и създава нова. Някой, който се докосва до непредсказуемото, трансцедентното, опитва се да разговаря с божественото у нас. Не с жлезите си, а с това, което не можем да измерим и назовем. Предчувствието за божественост или ако някой предпочита – духовност.
Талантът не може да се научи. Талантът може да бъде събуден, да бъде снабден с ключове и шперцове за отваряне на врати, за чието съществуване той не е подозирал. Врати към нови творчески пространства – това е предназначението на художественото училище. Майсторът трябва да споделя с ученика безкористно – без да натрапва личността си, като позволява на ученика да се бунтува.
Артистите твърдят, че имат право на абсолютна свобода. Но неограничената свобода е анархия, а границите, наложени на свободата, са робство. Кой трябва да заличава границите, обграждащи творческата свобода? Самият артист. Корсетът, който доброволно нахлузваме, може да стане трамплин. Дори желанието да бъде захвърлен или поне разхлабен може да послужи като вдъхновение за бунт.
Проф. Бауман казва: моралът не е вярност към закона, а е отговорност за другите. Спорът между забраненото и разрешеното, моралното и неморалното ще продължава, границите мужду тях не могат да бъдат установени за вечни времена. Едно от най-трудните умения е умението да правим разлика между компромиса и конформизма .
Компромисът гради разбирателство – служи на делото. Конформизмът изкривява компромиса за собствено удобство или изгода. Значи руши, деконструира и вреди на делото. Призовавам към бунт в името на някаква идея, а не да помпам собствено его.
„Прогресивен прогрес”, който не може да бъде спрян, е виртуализирането на живота ни. Инструментът Интернет е господар на личния ни живот, на нашето знание и чувствителност. Ако получавам милиард отговори на един прост въпрос, ще махна с ръка на търсенето на истината и ще започна да чуруликам. Чуруликайки, младите хора са убедени, че имат не само правото, но и задължението да имат мнение по всеки въпрос. Ако Рене Декарт беше жив днес, призивът му би звучал така: Виждат ме, следователно съществувам. Злоупотребяваме с лозунга: полага ни се. Не е така. Когато си мисля за безсмъртието, виждам негови елементи в безкористното предаване на следващите поколения на това, което съм получил от моите майстори.
Младите бунтари са невероятен афродизиак за остаряващия недоволник. Мой ментор беше моят дядо. Изключваше радиото, когато пееше Армстронг. „Това е пиян прегракнал негър, а не певец!“ гласеше присъдата му. На мен Армстронг ми харесваше. Всеки път, когато изричам категорични оценки, предупредителната лампичка светва: Внимание, Армстронг!
Затова срамежливо окуражавам студентите: бунтувайте се, но и търсете моралните граници на този бунт. Използвайте фантазията си. Вашата, не натрапената, не поднесената наготово от виртуалният свят.
Преди 45 г. в София срещнах прекрасни творци, прекрасни колеги. Тук Въло Радев повярва в мен, чуждия – и ми повери култовия образ на отец Ередия в „Осъдени души“. Филм феномен, гледан от повече зрители, отколкото е населението на България. На тази роля и този филм дължа много както в професията, така и в живота си. Няколко десетилетия посочвам желанието си да представям на българската култура, на която според възможностите си се опитвам да бъда посланик в Полша. В родината ми с насмешка казваха: най-добрият български актьор в Полша и най-добрият полски актьор в България. Остаряването е загуба на самочувствие. Благодаря на академичната общност на вашето висше училище начело с ректора проф. Семерджиев за инжекцията самочувствие. Удостояването ми с това почетно звание е афродизиак за оставащите ми години професионален живот.
