„Изработи се специална програма за посрещането и пребиваването на „големия водач на многохилядното българско националсоциалистическо движение. Шумотевица, изявления, речи. Кунчев отиде в Германия. Приеха го Хитлер и Гьоринг. Самозваният наш „фюрер” намекна, че партията му е много бедна и се нуждае от материална подкрепа. Веднага поставиха на негово разположение една голяма сума, част от която му връчиха още в Берлин. Определи му се маршрут из няколко града, където да говори на големи публични събрания”.
Така Господин Гочев описва в книгата си „Бюро д-р Делиус” (Военно издателство, 1966 г.) шеметната кариера на неизвестния до 1932 г. журналист Христо Кунчев. В книгата си „Видяно и преживяно” (Издателство на НС на ОФ, 1969 г.) хронистът на миналия век Димо Казасов пък определя Кунчев просто като „книжар”. Според него „книжарят” е приеман лично и от Мусолини. Журналист или книжар, а може би и двете, Христо Кунчев удивително прилича на прототип на „Великия комбинатор” Остап Бендер от книгите на Илф и Петров „Днанайсетте стола” и „Златният телец”. Едва ли руските автори са знаели за неговите шеметни подвизи, чрез които е успял да заблуди дори Хитлер, Гьоринг и Мусолини с едничката цел, така любима и на Бендер – добиване на „безкористно обичаните парични знаци”. Как всъщност Кунчев става „българският фюрер” като какъвто сам се определя в издавания от него вестник „Атака”? „През 1932 г. той събра около себе си 9 души по подобие на Хитлер и регистрира партията си, пише Господин Гочев. Започна да издава вестник „Атака” и илюстрования седмичник „Тревога”. Фюрерът Кунчев преписа програмата на немските нацисти къде правилно, къде – не и я обяви за своя. Стигна се до куриози. Кунчев нападаше в писанията си универсалните магазини, каквито тогава в България въобще нямаше. Появиха се плакати с негови снимки с вдигната по хитлеристки ръка”. Достоен потомък на Алековия Бай Ганьо, книжарят журналист усеща откъде може „да падне келепирът”. Преписва речи на Хитлер и Гьобелс, под които поставя името си не само от лична амбиция, а с по-далечна и по-доходна цел. „Кунчев реши, че е време да измъкне някой и друг лев от хитлеристите, пише Господин Гочев. Тъкмо тогава те бяха дошли на власт и нямаха още ясна представа за положението в България. Кунчев започна да им изпраща своите вестници и да намеква, че е готов да посети Германия. Хитлер се съгласи.”
Така се стига до тържественото посрещане, приемите, маршрута из немските градове и най-вече до значителната сума отпусната на нашенския „фюрер”. „По време на своята обиколка обаче Кунчев изгуля парите по кабаретата, пише Господин Гочев. Изненаданите хитлеристи спешно запитаха в София що за птица е българският „фюрер”. Сведенията от легацията им там бяха такива, че турнето на Кунчев бе прекратено веднага. Голямата му сестра, която го придружаваше, бе заловена на границата с контрабанда. Жалкият фарс приключи с няколко снимки в „Атака” от първите дни на Кунчевото посещение в Берлин”.
Трагикомедията на националсоциалистическата партия у нас не приключва с това. Кунчев е заловен в партийния клуб на булевард „Дондуков” при опит да изнасили работничка, наета, заедно със свои другарки за производство на мартеници. Явно „фюрерът” е имал нюх и към дребния сезонен бизнес. Господин Гочев проследява съдбата му: „Великият водач не само беше бит, но бе изправен и пред партиен съд който го изключи от редовете на партията. За водач бе избран столичният търговец Тахов. Кунчев обаче не призна решението на партийния съд и с неколцина свои привърженици продължи дейността. Така че ако другаде нямаше и една националсоциалистическа партия, в България бяха две”.
Партията на Тахов също бързо се „обзавежда” със знаменателни потомци на Бай Ганьо и образци на велики комбинатори. „Към новата партия се присъедини Славей Василев, пише Господин Гочев. Той не беше нито „инженер”, нито „о.з. капитан”, за какъвто се представяше и досието му красеше картотеките на почти всички европейски полицейски централи. Специалностите му бяха измами, фалшифициране на документи, лъжливи обещания за женитби и фалшиви бракове, контрабанда и шпиониране. Василев се снабди от централата на Тахов с документ, че има право да представлява партията в Германия. Уши си униформа с лампази и всякакви други дрънкулки и пристигна в Мюнхен. Започна охолен живот, дадоха му на разположение автомобил. В много снимки от 1933 г. Василев можеше да се види на официално място по паради и банкети. Но той не се отказа от старите си занаяти и попадна в концлагер. Пуснаха го, обаче започна нова игра. Пак го хванаха и хвърлиха в лагер. След редица мошеничества накрая го изгониха и той започна да се появява ту в Италия, ту в България или Турция под различни имена и навсякъде търсен от полицията”.
Няма късмет и „последният бастион на националсоциализма у нас” търговецът Тахов. Неговите привърженици искат той да излезе с ясна и жестока позиция спрямо масонството. „Какво можеше да направи нещастният водач, който сам беше масон, пише Господин Гочев. Най-сетне той се приготви, събра партийците, но когато се опита да представи масонството като „невинна човеколюбива организация” разярените му привърженици начело със зъболекаря Русев го малтретираха и едва не го изхвърлиха през прозореца. След 1934 г. двете националсоциалистически партии престанаха да съществуват, за да не се появят никога вече”.
Хора няма, пари иска…
Българската националсоциалистическа партия е основана на 15 май 1932 г. от Христо Кунчев. До забраната на всички партии след Деветнайсетомайския преврат от 1934 г. родната „наци-партия” остава с крайно ограничено влияние. Активното й ядро е от стотина души. На столичните общински избори през септември 1932 г. от 68 000 гласоподаватели гласуват 47 823, като българските националсоциалисти печелят едва 147 гласа (0,31%) и се нареждат на последното 18-о място.
Берлин не вярва на сълзи…
Към хитлеристите в Берлин са протягали длани не само в нацистки поздрав, а по-често в просяшки знак и други нашенски „фюрери”. През 1931 г. завърналият се от легацията ни в Берлин Никола Ушев започва да изнася сказки с нацистка и фашистка насоченост пред членовете на „Родна защита” – организация, създадена от запасния генерал Шкойнов. Формированието буквално копира австрийската нацистка структура „Хаймвер” („Родна защита“). Незабавно там се появава „инженер, о.з. капитан” Славей Василев. Чрез него „защитниците” се свързват с разрастващото се нацистко движение в Австрия и с неговия лидер Фрауенфелд.
По-късно от „защитниците” се отцепват студентските и ученическите дружества, които са най-голямата членска маса и създават Съюза на младежките национални легиони. След редица метаморфози се стига до Съюз на българските национални легиони. „Първоначално организацията беше възприела напълно идеологията на италианския фашизъм, пише Господин Гочев. Към този фашистки облик на организацията се прибави един остро изявен антисемитизъм. Когато хитлеристите взеха властта в Германия, Легионът изцяло се ориентира към националсоциализма. Легионът се разкъсваше от междуособни борби. Главното водачество се избираше ту в София, ту във Варна. Най-сетне победиха привържениците на Иван Дочев. Ето че и той реши да измъкне помощ от Германия. Хитлер го прие на официално посещение и Дочев без много да се церемони веднага поиска пари, но хитлеристите отказаха. За да не се връща водачът с празни ръце, подариха на организацията… една пишеща машина”.
Същото се случва и с водача на „Ратник” професор Кантарджиев. Той е особено старателен по расовия въпрос. „Излезе брошура на Кантарджиев „Расовият облик на българина”, в която той причисляваше българите към туранската раса, пише Господин Гочев. Кантарджиев също поиска помощ от хитлеристите, но му се отговори, че след случая „Кунчев” се въздържали от материална подкрепа на която и да било организация в България.” Явно след „подвизите” на Кунчев и Василев Берлин вече „не вярва на сълзи” …
