Автор: Костадин ФИЛИПОВ
Случи се това, което се очакваше от дълго време насам. Съдът на Трибунала в Хага, създаден от ООН да разгледа престъпленията срещу човечеството във войните при разпада на някогашната СФРЮ, определи доживотна присъда на лидера на босненските сърби от онзи период Радован Караджич.
Това не само потвърди вече произнесеното на първа инстанция наказание от 40 г. затвор, а го увеличи. Защото преди да чуят и видят на живо на телевизионните екрани самото произнасяне на най-тежката присъда, доста хора се надяваха този съдебен състав на Трибунала да прояви снизхождение. Караджич и без това бил достатъчно възрастен, а може би има и скрити болести, та да стигне края на живота си много преди тези 40 г. да изтекат. Да му дадат там 20-ина години… Но тези, които разсъждаваха така поради незнание или неразбиране на смисъла на работата на Трибунала, проявяваха трогателна наивност за съдбата на Караджич.
Да, това може или да се приеме за незнание, или да се асимилира като човешка симпатия към един човек, пък бил той и самият Радован Караджич. Но съдът, напротив, увеличи наказанието до размера на най-горната допустима граница – доживотен затвор. Прави се оказват предвидилите ситуацията. Защото Трибуналът в Хага не е обикновен съд и национална правна институция. И бе създаден с решение на Съвета за сигурност на ООН във време, в което жертвите и щетите от войните, предизвикани и вдъхновени от политици като Слободан Милошевич и Радован Караджич, и осъществени на практика по бойните полета от военачалници като генерал Ратко Младич, бяха приети почти единодушно като предизвикателство срещу човешката цивилизация
И затова светът чрез общите си органи и институции, като ООН, реши да потърси сметка и за убитите, и за хилядите бежанци, прокудени от родните си места. Трибуналът от Хага бе форма на търсене на справедливост преди всичко за престъпленията срещу човечеството, извършени в някогашната Титова Югославия. И преди всичко за това, което се случи в Босна и Херцеговина, откъдето доста населени места станаха символи на нова, постмодерна антихуманност и зверство: Вуковар, Дубровник, Сараево, Сребреница… И досега сърбите, или поне повечето от тях, живеят с убеждението, че цялата работа на Трибунала е антисръбска и присъдите, произнесени от съдебните му състави, са наложени най-тежко на сърбите независимо дали са „оригинални” като Слободан Милошевич, или „босненски” като Радован Караджич и Ратко Младич.
Споменавам тези три имена, защото това са политиците и военните, които носят най-сериозната отговорност за престъпленията срещу човечеството за етническото прочистване и за хилядите жертви по време на войните от 1992–1995 г.
Затова казвам, че когато съдът произнесе и окончателната присъда над ген. Младич, магистратите могат да считат задачата на Трибунала за приключена. Почти защото присъдата му ще е последната брънка от веригата действия, целта на които беше престъпленията от войните в СФРЮ да получат правна и морална оценка. Милошевич, който възроди и опредмети сръбския национализъм до нивото на конкретна държавна политика, не изчака да чуе присъдата на съда. Той почина в килията си в затвора Шевенинген край Хага при обстоятелства, които продължават да дават основание да се предполага, че и в този случай Слобо е имал „участие” с чисто политически мотиви. И понеже е бил сигурен, че няма как смъртта му в килията да не породи съмнения за неестественост, по този начин е искал вероятната дискусия за гибелта му да нанесе удар срещу авторитета на Трибунала. И така да постави под съмнение всяка следваща присъда, особено тези, които се произнасят за
хора, излезли изпод шинела му и превърнали се в негови политически пионки.
Наистина, присъдата срещу Караджич е тежка. Но тя е натоварена със символи и послания, които днешните политици трябва да осмислят. Първото от тях е, че за справедливостта давност няма. Сигурно сте видели жените с мюсюлмански забрадки в телевизионните новини, наблюдаващи на живо произнасянето на присъдата над Караджич, които вдигнаха ръце от радост, чувайки „доживотен затвор”. Бъдете сигурни, че всяка от тях има близък човек, или близки хора, жертви на паравоенните структури, вдъхновявани от Караджич, или армията, водена от ген. Младич. Бъдете сигурни, че повечето от тях са от района на анклава Сребреница, които от 1995-а насам всяка година на 14 юли отбелязват голямото клане, което сърбите организирано и преднамерено извършиха на над 14 000 мъже и младежи – мюсюлмани. И то под погледа на „сините каски” от холандския контингент, които не си мръднаха пръста да предотвратят масовите убийства… Казвам 14 000, защото се позовавам на досега известните жертви от масовите гробове, открити в района на Сребреница впоследствие. Местните хора казват, че има още масови гробове, които чакат да бъдат намерени, и работят за това. И когато ги открият, ужасяващото число на жертвите ще стане още по-голямо.
От друга страна, присъдата над Караджич има и своята превантивна, предупредителна роля. През последните години светът стана тревожно място за живеене, роди се и израсна ново поколение политически лидери и държавници, на които авторитаризмът никак не им е чужд. Само на Балканите – какво разнообразие от „водачи” се е навъдило, мераклии да се обявят за „новия Милошевич”, или за новия не знам кой си… Предупреждението, което присъдата над бившия лидер на босненските сърби излъчва, има най-малкото регионален характер. Но адресатът му е глобален, а престъпления срещу човечеството се извършват и в най-затънтените краища на света. Така че внимавайте, възстановяването на справедливостта може да ви стигне навсякъде. И Караджич се кри толкова време и дълги години действаше „под вънкашност нова” и под чужда самоличност като лекар, лекуващ с алтернативни на официалната медицина средства, та дори и лекции пред десетки слушатели четеше в столицата Белград под носа на властите, които уж го търсеха под дърво и камък.
И решиха да го „открият” когато от политически съображения демонстрираха готовност да сътрудничат с европейските и световните правни институции. И един ден в белградски автобус двама агенти на сръбската БИА, техните тайни служби, застанаха от двете му страни и го арестуваха.
За разлика от Милошевич, който почина в затворническата си килия в Холандия, Караджич е изправен пред избора къде да прекара остатъка от живота си. Четиринайсет са европейските държави, подписали договор с Трибунала да предоставят свои затвори, в които присъдите си да излежават осъдени от съда в Хага престъпници срещу човечеството. И понеже изборът можело да продължи по-дълго, дори се допуска вероятността Караджич да изчака решението… на свобода. Такива работи.
…И знаете ли накрая какво си мисля. Помня почти всеки ден от войната, която пламна на територията на някогашната СФРЮ и бе особено интензивна и жертвена в Босна. Но това беше последица от професионалното ми любопитство като журналист, който се интересува от Балканите. Сигурен съм, че и други хора от нашето поколение си спомнят тревожните сводки всяка вечер от телевизионните екрани. И как няма да е така, когато войната бушуваше в двора на съседите и имахме усещането, че огънят може да пламне и при нас, толкова близко изглеждаше всичко това… От 1995-а, когато войната приключи с подписването на Дейтънския договор, се родиха и израснаха нови генерации. Сигурен съм, че ако сега седнат на стола на предаването на БНТ „Стани богат” и им се падне въпрос от онези години, които не са и чак толкова далече, всичките им жокери няма да стигнат, за да дадат верния отговор. Било и заминало…
Е, присъдата на Радован Караджич, колкото и строга да е, идва да ни подскаже, че има неща, които не бива да се забравят. И не само, за да дадеш правилен отговор на стола на „Стани богат”.
А заради дълбоко човешко чувство на справедливост. За която давност няма.
