„Печатът е свободен! Никаква цензура не се допуща, също и никакъв залог не се иска от писателите, издателите и печатарите. Когато е писателят познат в Княжеството, издателят, печатарят и раздавачът(в смисъл – книжарят) няма да се наказват.”
Този текст предлага в Учредителното събрание, когато се обсъжда първата наша конституция, Търновската, народният представител Георги Странски. Наред с другите основополагащи за младата българска държава положения оживени прения предизвиква именно чл. 74, който гласи: „Печатът е свободен, но който злоупотребява с тази свобода, ще отговаря според особен за това закон”.
Така в първоначалния си вариант този чл. 74 предполага едва ли не някакво извънредно
„особено” законодателство
преследващо свободата на словото и печата (поради липса по онова време на радио, телевизия и други електронни медии). Георги Странски, който няколко години по-късно ще се прочуе като един от най-активните пловдивски деятели на Съединението и председател на просъществувалото няколко дни Привременно правителство, прогласено на 6 септември 1885 г., заявява в Учредителното събрание: „В чл. 74 е казано, че всякой, злоупотребил с печата, ще отговаря според особен за това закон. Но това е неясно и еластично. От всичко, прието досега в нашата Конституция, се вижда, че в нея ще вее дух не консервативен, но дух либерален. Затова предлагам да се даде на печата по-голяма свобода!”
Така описва онези романтични, но и драматични дни, в които кипи работата на Учредителното събрание, проф. Филип Панайотов в книгата си „Вестници и вестникари” (Издателство „Захарий Стоянов, София, 2008 г.). Според проф. Панайотов, който е един от най-задълбочените изследователи на историята на родната журналистика, Драган Цанков също надига глас в защита на свободния печат: „И аз съм против чл. 74, защото чрез него не се полага от Народното събрание в Конституцията един принцип за печата. Особен закон ще се направи в друго Народно събрание, а дотогаз как ще бъде, ний не знаем. За злоупотребление може и най-доброто нещо да се вземе.”
Битката с цензурата
продължава и депутатът Константин Помянов: „Излизам срещу думата „злоупотреби”, защото тя няма юридическо значение и е еластична, поддържам да не се приема цензура, защото щом я има, печатът не ще бъде свободен”. Той акцентира не само на защитата на печата от преследване чрез закона, но и от престъпления, извършени от юридически или физически лица срещу журналистите: „Като даваме тая свобода на печата, разбира се, че всяко престъпление против печата ще се наказва!”
Така либералният дух на довчерашните османски роби довежда до още един демократичен член в безспорно либералната Търновска конституция. След като първите български законодатели прогласяват правото на всеки роб, който стъпи на българска земя, да бъде свободен, те извършват още една голяма демократична стъпка – свободата на словото. Приет е с „вишегласие”, с окончателен номер 79, членът, предложен от Георги Странски, цитиран в началото. Духовенството обаче има свои претенции към свободата на словото. То настоява Светият синод да има почти цензурска роля върху религиозната литература, „за да не се допусне издаването на неканонични текстове”.
Руските представители
в Събранието, които и без това са допуснали прекалено много свобода в създавания основен закон, този път застават на страната на духовенството. Така се появява чл. 80, който регламентира предварително одобрение от Синода на религиозната книжнина, предназначена за училищата.
Последният от членовете, свързани с печата, този с номер 81, „остава твърде еластичен”, пише проф. Панайотов. Там накратко е записано: „Престъпленията по делата на печата се съдят по закона в общите съдебни установления.” Така или иначе, избегнат е „един особен закон”, който кой знае какво би представлявал и в зависимост от приемащите го какви драконовски пипала би имал, като се вземе предвид мнението на консерваторите в Учредителното събрание, определили още тогава такава свобода на печата като „гибелна за правилното развитие на страната”.
Както пише проф. Филип Панайотов: „С тази свобода на словото и печата ще бъдат обяснявани по-късно едва ли не всички нещастия и сътресения в Княжеството, а след това и в Царството. А всъщност, ако се пресметне колко време след Освобождението печатът е наистина свободен, ще се окаже, че картината е съвсем друга…” Тази „съвсем друга картина” по-късно ще ни покаже, че въпреки разпоредбите на Търновската конституция Гео Милев е осъден не заради друго, а заради слово – поемата „Септември”. Наистина, на една година затвор. Но и един ден затвор заради печатно слово вече е нарушение на конституцията. Йосиф Хербст издава вестник след вестник – все спирани и конфискувани. Докато и двамата изчезнат „безследно” през 1925 г. При формално действаща, но вече полужива Търновска конституция…
Текстове фото
Фото Събрание – Войници от 17-а Търновска дружина, положили клетва пред сградата на Учредителното събрание, бивш турски конак
Фото „Изгубената България”
Конституция и само конституция!
Така гръ
мовно се възправя в залата на Учредителното събрание в Търново водачът на либералите Петко Каравелов, когато се стига до названието на бъдещия основен закон на свободна България.
Първоначалният замисъл на руските представители начело с княз Дондуков е за някакъв по-скромен законов вариант, наричан Органически устав по подобие на това, което е създадено за Източна Румелия. Но за буйния по характер брат на Любен Каравелов, „прихванал” доста от свободомислието на народоволците по време на учението си в Русия, друго име на основния закон освен конституция, е немислимо. Князът и неговата свита са принудени „да свият знамената”. Така се ражда Търновската конституция, една от най-либералните в тогавашна Европа. По всеобщо признание – доста „попреписана” от тази на Белгия – държавата, която по онова време е призната за една от най-демократичните.
Не можем да не отдадем историческо признание на император Александър II, Царят Освободител, който е позволил от войната на две абсолютни монархии – Руската и Османската империи, да се родят две държавици, и двете със собствен основен закон – Княжество България с Конституция, а Източна Румелия, макар и формално турска област – с Органически устав.
Току-що родени след Освобождението български вестници водят яростна битка за демократичност и свободи, включително и за свободата на печата. Голяма част от тях, като „Българско знаме” на Петко Р. Славейков, категорично отричат двукамерен състав на Народното събрание и приветстват премахването на предложението за създаване на Сенат в парламента. В Търново старият Славейков, верен на сатиричните традиции на издавания от него преди време в Истанбул в. „Гайда”, започва да „списва” в същия дух в. „Остен”. Там се е „разписал” и някогашният „поетичен събрат” на Ботев – най-младият депутат в Събранието Стефан Стамболов. Неизвестно доколко поетично, но твърде вярно като наблюдение той е пресъздал нашенския парламентарен живот, който сякаш е такъв и до днес:
„Едни се публично псуваха.
От сбора други побегнаха.
В чужди лагер трети избегнаха
Четвърти клетвата попряха
(пренебрегнаха).
А повечето – сладко спяха.”
На 8 март 1879 г., месец след свикването на Учредителното събрание, в Търново започва да излиза в. „Българский лев”, списван от Светослав Миларов. Това е същият Светослав Сапунов, намерил място в сатирата на Ботев „Защо не съм поет, поет като Пишурката…” Отчаян русофил, Сапунов е превел фамилията си на руски и така се е получило Миларов. По време на Учредителното събрание той твърдо защитава демократизма, отрича създаването на сенат и е на категорични позиции за свободата на словото и печата: „Това е едно от най-свещените права във всяка демократична държава. Формулата „печатът е свободен” е израз на духовната и политическата свобода и посегателството срещу нея е посегателство срещу народното право на самоопределение!”
„Българский лев” изпраща благодарствена телеграма до лондонския „Дейли нюз” заради симпатиите му към България и подкрепата в борбата за свобода и за демократично устройство на Княжеството. „Дейли нюз” е вестникът, в който Дженюъриъс Алойзиас Макгахан публикува своите покъртителни репортажи от България след Априлското въстание. По време на Учредителното събрание лондонският всекидневник пише: „Един нов народ заема мястото си в европейската конституционна система.”
