Автор: Д-р Любомир Кючуков
Балканите не са изолирани от националистическите и популистките тенденции, които доминират политическите процеси в Европа. Това ще се потвърди и в резултатите от изборите за ЕП. И няма страна, имунизирана срещу такова развитие. Което поставя редица въпроси, които разгледаха експертите на 7-ата годишна конференция „Балканите в XXI век – българският поглед”, организирана от УНСС, Института за икономика и международни отношения (ИИМО) и др. Сред тях – кои са бъдещите пострадавши от националистическата вълна, дали конфронтирани съседски национализми са бъдещето на Балканите, колко дълго регионът ще е заложник на сблъсъка между старите и новите национализми, ще отвори ли кутията на Пандора промяната на границите, връщат ли се амбициите за „велики държави” на полуострова и общ ли е албанският национализъм, ще прерастне ли национализмът в политика на държавен реваншизъм и дали глобалните играчи се възползват от местните национализми в борбата за влияние на полуострова.
Мнение по темите споделиха посланик д-р Любомир Кючуков, директор на ИИМО, проф. д-р Искра Баева, посланиците Петър Воденски и д-р Боби Бобев, д-р Бисер Банчев. „Нямаме проблеми с българския национализъм, а с българския нихилизъм”, отбеляза посланик Трохаров и напомни идеологията на възрожденския ни национализъм: Наше не даваме, чуждо не щем. Тук представяме анализа на д-р Любомир Кючуков, а в следващ брой и този на д-р Бисер Банчев на тема „Шагреновата кожа на сръбския национализъм – ще има ли реванш?”.
Председателят на ЕК Жан-Клод Юнкер и лидерите на Западните Балкани обсъдиха на работен обяд в София перспективата пред региона и възможностите за инфраструктурна и дигитална свързаност. След срещата в резиденция „Бояна“ бяха направени изявления за медиите. Пресфото-БТА снимка: Владимир Шоков (ВШ)[/caption]Важно уточнение е, че по отношение на национализмите говорим за процеси и политики, а не обсъждаме държави, защото никоя балканска страна не е имунизирана срещу тях. И второ, говорим за национализми, а не за патриотизъм. А разцветът на балканския национализъм е видим и повсеместен, той е обективна тенденция и е в хармония с процесите в Европа.
Отдавна замръзналата и конфронтационна стабилност на Студената война и на двуполюсния свят, когато всяка промяна можеше да доведе до конфликт между двете системи, беше заменена от горещата нестабилност на многополюсния свят. В него динамиката на промените означава не просто, че всичко се променя, но и че всичко е променимо, че всичко е допустимо да бъде променено. И това пряко се отрази върху процесите на Балканите. В резултат наблюдавахме войни и дезинтеграция в бивша Югославия, сами по себе си следствие от ескалацията на националното противопоставяне, но и генериращи дълбоки и дългосрочни националистически тенденции, които съпътстват разделянето и разпределянето на наследството на едно общо географско, политическо, икономическо и културно пространство. Това доведе и до сериозни проблеми в отношенията към националните малцинства. Национализми обаче се генерираха не само при разпада, но и при синтеза, при утвърждаването на новите 7 международни субекта и особено, където става дума за първа модерна държавност. Така стана в Босна и Херцеговина и Република Северна Македония и Косово, където засилени националистически процеси съпровождаха изграждането на нов държавен идентитет, национални институции, консолидация на обществото.
В самата Европа нарастването на националистическите процеси е реакция на процесите на глобализация, на дефицита на сигурност заради кризата на националната държава. Но докато в Западна Европа национализмите се проявяват преди всичко като ксенофобски тенденции и разделят обществата, на Балкните т. нар. одържавени национализми, изведени в ранг на политика, по-скоро консолидират държавите. И в двата случая обаче са резултат от натрупани кризи и проблеми и като елемент на отрицание на статуквото в посока радикацизация.
Специфичните особености на полуострова са обаче, че тук войната се върна и като начин на мислене, и като допустимо средство за решаване на междудържавни конфликти. Второ, дезинтеграцията изпревари интеграцията, особено в западната част на региона. Тук има и несъвпадения на етнически пространства и национални граници и в резултат – повсеместно етнически малцинства, които по-често са източник на междусъседски напрежения, отколкото мост за сътрудничество. Важна особеност на региона е наличието на етнодържавни оси, групиращи държавите по двойки всички страни от полуострова: Румъния–Молдова, Албания–Косово, Гърция–Кипър, България–Р. Северна Македония, Сърбия–Р. Сръбска, Турция и непризнатата Севернокипърска република. Това е факт, който също създава напрежение повече, отколкото добросъседство.
Има и външна намеса и дори подкрепа за отделни балкански национализми, което разделя страните и стимулира национализмите и превръща държавите от субект в обект на външни интереси, а полуострова – в поле за противоборство и влияние със силен дестабилизиращ ефект и за Балканите, и за цяла Европа. Пред региона ни обаче продължава да има две еднакво непривлекателни алтернативи: да се превърне в зона фронт или в зона буфер.
В типологията на балканските национализми някои от тях попадат в няколко категории: първо, етнически, преливащи извън границите на националната държава. Такъв е сръбският, който е в отстъпление и албанският – в настъпление. През последните години те са в най-директен сблъсък, който определя нивото на риска от дестабилизация на полуострова. В катеорията би попаднал и турският, но като етнорелигиозен. Турция извежда религиозния като един от водещите идентификационни фактори, включително – и за етническите малцинства в съседните страни!
Втората група национализми в региона са великодържавните, в много случаи, изведени в ранг на национална политика, като турския, обърнат към имперското си начало и най-могъщ тук. Той е национализъм на меката сила и идеологически подплатен с доктрината на неоосманизма. В тази категория попада и румънският – за обединението на Румъния и Молдова, в ранг на държавна политика с гласувана резолюция от румънския парламент. В това Букурещ разчита на конфликта Европа–Русия.
В тази категория попада и албанският за обединение с Косово – на този етап чрез премахване на границите. Но и с поглед към други територии, населени с албанци. Той е най-младият и динамичен национализъм и затова и най-агресивният.
Гръцкият национализъм е исторически, със силно изразена цивилизационна компонента, насочена към ролята на древна Елада за Балканите. В тази група е и българският, носталгичен и донякъде срамежливо-реваншистки и прикрито ксенофобски, най-вече антиромски. И отново тук определяме и сръбския.
В друга категория са младите, новите национализми. Става дума за младите държави от постюгославското пространство. Това е хърватският с достатъчно видима реваншистка окраска на държавно и дори на етническо ниво. Македонският, който по същността си е иридентистки, стремящ се да изгради нова идентичност чрез заимстване на съседска история, език и култура. Тук е и косовският, двойнствен с национално-държавната си компонента, от една страна, и с великоалбанското си лице и все още неприкипял. Той носи своя дестабилизиращ потенциал в конфронтация със сръбския. И на последно място – религиозно-етническият бошняшки, трансфериращ религията в етнообразуващ фактор.
„Няма празно място” на Балканите, но въпросът е обратима ли е тенденцията. Вероятно евроинтеграцията е опит за опитомяване на национализмите на Балканите. Но реалната алтернатива пред полуострова не е в избора между ЕС и НАТО, от една страна, и Русия, Китай, Турция и т.н. – от друга. А между евроинтеграцията, където натрупаните с векове исторически, териториални, национални, етнически и културни противоречия и конфликти могат да се разтворят в едно по-голямо цяло, където доскоро, дори границите между държавите бяха ирелевантни, и местните регионални национализми, от друга, които в своето избуяване винаги водят до сблъсък на междусъседските национализми. И тук ролята на Европа и на ЕС е огромна. Стига Съюзът да е наясно със себе си и да успее да погледне напред, като съумее да преодолее вътрешните си кризи.
