Разделението на един народ – 16 април 1925 г. – Атентатът

Обясненията на генерал Вълков бяха посрещнати с продължителни и бурни ръкопляскания. Никой от ръкопляскащите не си задаваше въпросите: Нима в атентата са участвали толкова много, хиляди граждани? Нима властта е успяла да открие, че пръст в атентата имат 1182 българи, срещу които е и завела съответните следствени и съдебни дела? Ако всичко това би могло да бъде вярно, къде е била и какво е правила тогава властта?”

 Това разказва за тревожната 1925 г. Димо Казасов в книгата си „Видяно и преживяно” (Издателство на НС на ОФ, София, 1969 г.). Става дума за реакцията на правителството на Александър Цанков след зловещия атентат в черквата „Света Неделя”, извършен на 16 април 1925 г. По това време самият Казасов е министър в този кабинет, но е потресен от крайните мерки и техните мащаби срещу хиляди хора, още повече, както пише той, месеци след като атентаторите са заловени и дори вече екзекутирани. Затова е предизвикано и парламентарно питане към военния министър генерал Иван Вълков. Към него, а не към вътрешния – генерал Иван Русев, защото от 16 април 

страната е във военно положение

одобрено от Народното събрание на 21 април. Какво си спомня дългогодишният политик за самата фатална дата, на която взривът в храма взема близо 200 жертви, а повече от 500 души са ранени: „На 14 април 1925 г. в София се пръсна сензационната новина: Борис III на път от Ботевград за София бил нападнат на Арабаконак от „разбойници”. По една случайност той успял да се спаси, но придружаващите го Д. Илчев и П. Котев били убити. Същия ден, към 20 ч, бе убит край църквата „Св. Седмочисленици” запасният генерал Коста Георгиев, народен представител и виден сговорист. На 15 април голяма манифестация се заниза пред двореца, където Цанков произнася реч и царят му отговаря. Другият ден, 16 април, бе определен за погребението на генерал Коста Георгиев”.

Историята вече е вдигнала завесата, скривала подготовката на атентата. Знае се, че той е замисъл на една крайна военна организация на комунистическата партия, в която главна роля играят запасните офицери майор Коста Янков и капитаните Иван Минков и Марко Фридман. След провала на Септемврийското въстание тези офицери, „посечени” от жестоките клаузи на Ньойския договор, са все още на крайна вълна, родена от теорията на Троцки за „перманентната световна революция”. И въпреки постановките на партийната им централа за „промяна на курса” те са решени на отчаяни действия, без да знаят какво ще правят след взрива, който трябва 

„да срине стария строй”

Няма план за ново въстание, няма организация за евентуално завземане на властта. Въпреки това със съдействието на клисаря Петър Задгорски под купола на „Света Неделя” е струпано огромно количество взрив. Какво става на 16 април, Велики четвъртък, според Димо Казасов: „Бях пред Народното събрание, когато градът се разтърси от невероятно силен гръм, идещ от запад. От канцеларии и жилища всички излязоха и запълниха улиците. Всеки тичаше и питаше какво се е случило. Щом стигнах до Военния клуб, в множеството вече се носеше: Атентат в „Св. Неделя! Запътих се към черквата. Пред двореца и Военното министерство се натъкнах на войнишки кордон. Обходих Военното министерство по улица „Бенковски”, където срещнах, цял покрит с прах, Андрей Ляпчев, който ми разказа с няколко думи произлязлото…”

Старият социалдемократ не коментира с категориите „добро” и „зло” самия факт. Но спомените му очертават кървавата граница, разделила българския народ за десетилетия напред: „Което настъпи след атентата, не подлежи на никакво описание! Една, в пълния смисъл на думата, зверска хайка, се предприе срещу комунистите. Залавяха ги по улиците, извличаха ги от домовете им, арестуваха ги в бюрата и в канцелариите им и ги затваряха в обществената безопасност и в училищата, откъдето по решение на някакъв тайнствен мрачен „съд” се извеждаха и унищожаваха в незнайни места…”

Така в „незнайни места” изчезват безследно Гео Милев, Срегей Румянцев, Христо Ясенов, Йосиф Хербст и много други интелектуалци. Казасов пише: „През тия потънали в безнадеждие, отчаяние и скръб дни се развързаха и най-долните инстинкти за лична мъст и користолюбие. Между арестуваните имаше и съвсем аполитични граждани, посочени като „опасни конспиратори” от техни лични неприятели. Имаше и самоназначили се „бранители на застрашената държава”, които влизаха в тръпнещите от ужас домове и вършеха безчинства от най-долно естество“. 

„Атентатът беше дело на един изолиран от Комунистическата партия ляв военен център, действащ на своя глава, пише Казасов. Членовете на тоя център бяха убити при преследване още на 21 и 22 април (Коста Янков и Иван Минков). На 11 май беше произнесена смъртната присъда на преките извършители на атентата (Петър Задгорски, Георги Коев и Марко Фридман). Измененията в  Закона за защита на държавата предвиждаха смъртното наказание да бъде изпълнено на публично място. Наказанието на осъдените на смърт чрез обесване бе изпълнено на обширното незастроено поле, което се намираше между белевард „Ботев” и улиците „Владайска”, Позитано” и „Скобелев”. Тая публична екзекуция не само не успя да събуди чувство на мъст и жестокост у тези, които са я наблюдавали, но и предизвика у тях явно изразено отвращение от тоя начин на наказание. В резултат публичните екзекуции не бяха вече повторени въпреки изричните постановления на закона…”

Глас в пустиня…

„В тия безпомощни дни, спомня си Казасов, при една среща с председателя на Лекарския съюз д-р Д. Киров решихме да свикаме представителите на интелектуалните среди и да направим постъпки пред правителството за спиране на това ставащо пред очите на цял свят зверско клане.” Казасов категорично не одобрява атентата, но не може да приеме, че заради един терористичен акт трябва да бъдат подложени на масови смъртоносни репресии хиляди хора, които нямат нищо общо с това престъпление. 

„Тогава бях председател на Дома на изкуствата и печата и на Журналистическото дружество, спомня си Казасов. В качеството на такъв поканих на заседание представители на съответните организации. Явиха се от дружеството на професорите, от Българския учителски съюз, от Лекарския съюз, от Съюза на адвокатите, от Съюза на съдиите. Явиха се тъй също представители на писателите, художниците и артистите. Бе избрана тричленна делегация в състав д-р Д. Киров, проф. Караогланов и пишещият тези редове. Ние бяхме приети още същия ден от Ал. Цанков, пред когото изразихме нашия протест срещу практикуваните методи на „умиротворяване”. Това бе единственият глас на публичен протест непосредствено при настъпилото след атентата кръвопролитие…” Както по-нататък признава Казасов, този „един глас в пустиня” не е чут от властта.

Не спира вълната от арести. „На 2 юни в София се предприе обща блокада, при която бяха арестувани над 1000 комунисти, пише Казасов. На 25 юни в София бяха осъдени 30 младежи на тъмничен затвор от 1 до 12 г. На 1 август бе издадена присъда за 23 комунисти в София. Дванайсет от тях бяха осъдени на смърт…”