Новата премиера в Сатирата – „Тъпи ентусиасти” на Теди Москов и Симон Шварц, е добродушна равносметка на националния ни манталитет с неговата виталност, патриархална консервативност, но и изобретателна адаптивност към променящия се свят. Откровената присмехулност към „европейския” ни провинциализъм е сглобена от етюди, които граничат с вица и анекдота, скечове, навързани от една рехава сюжетна нишка. Езикът – игрословици, каскада от погрешно произнесени думи или прекомерно лавинообразно изпуснати, насищат атмосферата с чудомировско електричество, което разсмива публиката. Има нещо, което отличава режисьорският почерк на Теди Москов от сладкодумника на „не съм от тях, како Сийке…”. Абсурдизмът и универсалността на идеите, прицелени в една мишена – патриотарството и примитивизма.
Балкан Карашък е градче, в чиято църква контрастно съжителстват 4-ма духовни водачи – православният поп (Христо Гърбов), арменският му събрат (Кирил Бояджиев), мюсюлмански ходжа (Симеон Гълъбов) и еврейски равин (Роберт Янакиев). Божият храм е почасово парцелиран – ту е църква, ту джамия, ту синагога. Иронията, едно и също нещо да бъде видяно по различен начин, се разпростира и върху персонажите. Деца няма, етносите претендират за надмощие. Кметът (Димитър Баненкин) издава указ за по-голяма раждаемост по европейски стандарт – всички поравно. Половите сношения – по график.
Квартетът на жените – Маргарита Хлебарова, Мира Върбанова и Стефания Кочева, които трябва да поемат „отговорността” по задачата, са събрани в клуб „Грозни и глупави“. Еволюцията им преминава през еротичните уроци на психоложката сексоложка (Йорданка Стефанова) напът към алтернативния клуб „Грозни и умни“. Самата „психоаналитичка” от лечител по-често е в ролята на пациент, а раздвояването се мултиплицира във всички наоколо. Внушителният колаж на Теди Москов напомня познатия ни стил – едри социални щрихи с гротесков замах, цитати поезия и драматургия – всичко това омесено с естрадни напеви, детски залъгалки, приказки. Социалното е заредено със съвременност – детски надбавки, социални фондове, хомофобия и др.
И все пак има нещо, което се изплъзва на режисьора – от прекаленото доверяване на гега, вица, гротеската, чисто словесната игрословица – на места действието губи дълбочина, потъва в самоцелна улична едноплановост. В някои от предишните си спектакли приковаването към някакъв класически подтекст – Одисей, Ричард III, диапазонът се насища с много подтекст и богати асоциативни връзки, докато тук сякаш разчита на ситуацията и фразата от уличния дебелашки присмех.
