Судан е голяма (15 пъти по-обширна от България) и сложна страна, в която бушуват бурни етнически, религиозни и политически страсти. На практика през по-голяма част от управлението на Ал-Башир кипи гражданска война. Непреодолимите етно-политически различия между северната и южната част на страната водят до това, че населеният предимно с чернокожи племена Южен Судан първо получава автономия, а през 2011 г. окончателно се отцепва от властта на Хартум и става независима държава. Населението на днешен Судан е близо 40 млн. души и се състои предимно от араби.
Раждаемостта е сред най-високите в света
средно по 5 деца на една жена, а средната възраст на суданците е малко под 18 г.
Омар ал-Башир бързо успява да се сдобие с крайно негативен международен имидж. Освен че въвежда шериата, през 90-те години той е в съюз с шефа на парламента Хасан ал-Тураби, който е ислямски фундаменталист. За известно време през последното десетилетие на миналия век в Судан е приютен самият Осама бин Ладен. Така страната попада в списъка на САЩ на държавите, поддържащи тероризма.
След 2003 г. нова гражданска война се разразява в източната суданска провинция Дарфур. Там живеят предимно чернокожи мюсюлмани, но битката е между арабизирани и неарабизирани племена. Срещу властта на Хартум се бори т.нар. Суданска освободителна армия, а правителството негласно подкрепя номадските милиции джанджавид. Конфликтът води до тежка хуманитарна катастрофа с между 200 и 400 хил. жертви и 2,5 млн. бежанци. Мнозина определят войната в Дарфур като геноцид. Заради нея Омар ал-Башир се сдобива с обвинение във военни престъпления и престъпления срещу човечеството от Международния наказателен съд.
Въпреки това Омар ал-Башир лавира ловко между великите сили и различните центрове на тежестта в мюсюлманския свят. Той се съюзява ту с Иран, ту със Саудитска Арабия, предоставя разузнавателна информация на американците, купува големи партиди оръжие от Русия и допуска масирано икономическо проникване на Китай в Судан. Страната му разполага с петрол, макар че след 2011 г. повечето нефтени полета остават в новата държава Южен Судан.
В последните години Омар ал-Башир
бе принуден да започне демократизация
на страната под натиска на САЩ и на международните финансови институции. Политическите партии бяха легализирани, проведоха се парламентарни и президентски избори, макар че опозицията нямаше особен шанс за тях и те бяха спечелени от Ал-Башир. Все пак през 2017 г. САЩ вдигнаха частично икономическите санкции срещу Судан, макар че страната си остана в списъка на Вашингтон на държавите, поддържащи тероризма.
Завръзката на сегашната политическа драма в Хартум е в сериозните икономически проблеми на Судан. В края на миналата година инфлацията достигна 70%, местната валута се обезцени. Властите орязаха субсидиите за пшеницата и цената на хляба се вдигна рязко. От ноември 2018 г. в Хартум започнаха масови протестни демонстрации, организирани от профсъюзите. Протестиращите са доста разнородна група. Забележително е, че над 70% от тях са жени, които се борят не само за икономическа справедливост, но и срещу сексизма на консервативното суданско общество.
Протестиращите громиха банки, полицейски участъци и държавни учреждения. В сблъсъците с полицията загинаха над 30 души, а около 200 бяха ранени. Властта тръгна на частични отстъпки, за да потуши недоволството. Освободени бяха част от политическите затворници, върната бе субсидията за пшеницата. Омар ал-Башир извади своя последен коз – уволни правителството и губернаторите на всички провинции. Накрая се отказа от поста председател на управляващата партия. В началото на април протестите отново ескалираха и демонстрантите трайно обкръжиха правителствен комплекс в Хартум, където се намират министерството на отбраната, Генералният щаб и една от президентските резиденции.
По това време влияние върху обстановката в Судан започнаха да оказват събитията в една друга северноафриканска страна – Алжир. Там също имаше масови улични демонстрации срещу дълго задържал се на власт диктатор – президента Абдел Азиз Бутефлика. Накрая той бе принуден да подаде оставка, след като тя му бе поискана и от висшето военно ръководство на страната. В Судан вероятно също е бил обмислян подобен сценарий – Ал-Башир да обяви, че няма да се кандидатира на президентските избори през 2020 г. и да прехвърли управлението на военните.
Но ако в Алжир 82-годишният Бутефлика вече е почти недееспособен след прекаран тежък инсулт, то малко по-младият и здрав Ал-Башир се нуждаеше от гаранции, че след оттеглянето си няма да бъде предаден на Международния наказателен съд и да завърши дните си в затвора. В Хартум президентът загуби първо подкрепата на младшите чинове в армията, които отказаха да разгонят демонстрантите пред военното министерство. На 11 април вече стана ясно, че в страната е
извършен военен преврат
Първоначално се смяташе, че лидер на преврата е началник-щабът на Сухопътните войски ген. Абдел Фатах ал-Бурхан, но по-късно с телевизионно обръщение излезе министърът на отбраната Авад бен Ауф. Именно той обяви, че президентът е арестуван, а правителството и парламентът – разпуснати.
Ауф, който в миналото е бил шеф на военното разузнаване на Судан и също е съпричастен към геноцида в Драфур, не можа да се удържи дълго на власт. Няколко дни след преврата под натиска на продължаващите протестни демонстрации той бе принуден да се оттегли и да сдаде лидерството в т.нар. преходен военен съвет на ген. Ал-Бурхан. Това обаче не е краят на политическата криза. Протестиращите искат оттегляне на всички фигури от обкръжението на сваления президент и са категорично против обявения от военните твърде дълг преходен период от 2 г. преди провеждането на свободни избори.
Събитията в Алжир и Судан несъмнено имат сходства и навеждат някои наблюдатели на мисълта, че в Северна Африка започва второ издание на т.нар. Арабска пролет. И в двете държави старите лидери бяха свалени, но на тяхно място дойдоха военните и хора от старата номенклатура, което очевидно не устройва гражданската опозиция. Но ако при Арабската пролет от 2011 г. силен заряд на антиправителствените протести даваха ислямските радикали, то сега идеологическият пълнеж на недоволството е доста по-различен. При всички случаи развитието на обстановката в Алжир и Судан ще бъде лакмус за това, накъде поема арабският свят.
