Наближава голямото културно събитие, което трябва да представи България като феномен в световния културен пазар. 58-ото издание на Международната изложба за изкуство – Венецианско биенале стартира на 11 май и ще продължи до 24 ноември. Двама млади автори спечелиха правото да ни представят на форума – Рада Букова и Лазар Лютаков, създадоха проекта „Как живеем“, а негов куратор е Вера Млечевска. Инсталацията стана победител в конкурса заради две свои страни – добре се съчетава със спецификите на изложбеното пространство във Венеция и начинът, по който идеята им би се вписала в многогласната конкуренция сред останалите национални павилиони.
Единият от проектите предвижда употребата на екструдиран полиестер, който е забранен за употреба във Венеция. Другият ще се осъществи с рециклирано стъкло – сякаш иронично се търси конфликт със славата на града – венецианското стъкло. Знае се, че тука има забрана да се употребява друг вид. Дали не се търси скандал, с който да обърнем фокуса на вниманието върху себе си?
Според Яра Бубнова употребата на материалите няма подобна цел. „Как живеем” е проект за нашето днешно съществуване и недоволството ни от него – чувство, което изпитваме не само у нас. Все по-малко хора се чувстват комфортно в съвремието си – те се сравняват с миналото, но и с настоящето на други народи. А сравнението изисква избор. Непрекъснато.
Общата тема на Венецианското биенале е да живееш в интересно време. Идеята е на британският куратор Ралф Ругов.
Младите често казват: сега е скучно да се живее
– няма динамика в събитията, войни, географски открития, които биха били романтични, прекрасни. Бих се качил на кораб да откривам неизвестни територии. Но тези жадни умове не отчитат неприятностите, редом с тази романтика – плъхове, болести, мръсотия, глад, рискове за живота.
Ние българите, често се сравняваме с по-успешни държави. Но и държави, които дълго смятахме за добри – не са доволни от себе си. Протести в Париж, Брекзит в Британия, разделение в Америка, древни култури – азиатски или африкански страни, които все още не могат да излязат от поствоенните ситуации. Навсякъде преценката е променена.
Бубнова е участник в комисията на министерството за подбор къде да бъде мястото на българският павилион. Избран е дворец, строен през 14 век, обновяван през 17 и 19 в. Критерий са не само отпуснатите пари, но и е съобразено доброто разположение – сред голямото количество конкурентни експозиции, посетителите да не подминават нашия щанд. Павилионът ни е на Канале гранде срещу Музея на академията, а там има
Невероятни шедьоври на Тициан и Тинторето.
Историческият контекст на това място също е създаден от недоволни хора.
Венеция е изградена от племената венето, бягали в блатата върху малки острови, за да се защитят от римляните и нашествениците. Едва към 18 в. градът постига разцвет. Венецианците мамят, купуват, търгуват с роби… Усещането за историзъм е вградено в българския проект. Но младите ни художници и кураторът анализират състоянието, в което живеем сега – усещането колко не ни харесва днешния ден и се оплакваме. Работят с изкуствени материали – там, където те са забранени за строителство, за разлика у нас. Ако във Венеция дограмите са с ПВЦ, вратите и прозорците биха се затваряли по-удобно. Може би вълните при високата вода в града нямаше да проникват в приземните етажи. Но не заменят дървото с ПВЦ. Жилищата им са от традиционни материали. Обречени са да пазят миналото, въпреки че в големи отрязъци от него, венецианците не са били доволни. Чума ги е спохождала, австрийците са ги окупирали и половината население на Венеция са изтребили. Но днес промените не са видими с просто око…
Знаем достойнствата и недостатъците на нашето време. Това, което за нашите баби и дядовци е било катастрофа –
Голямата Световна война, на нас ни изглежда романтика
Мислим: тогава се е построило, основало се е, победило се е. „Как живеем” на Лазар и Вера Млечевска има философско измерение – внушава, че качеството на живот не е даденост, а е начинът, по който ти го възприемаш. Не зависи с колко пари си го направил.
Задавам и двусмислен въпрос на Яра Бубнова: публиката по света е обръгнала от изненади, но у нас не винаги жестовете на съвременното изкуство се разбират. Има ли опасност утре българската публика да каже: на биеналето не ни забелязаха, похарчихте едни пари. И – брожения по медиите.
Според нея – опасността съществува. България не е участвала в биеналето от 2011 г. досега – натрупани са огромни очаквания и художнически потенциал.
Художниците, особено във визуалните изкуства, са хора които разголват себе си. Показват Азът на публиката. Но сме привикнали само с един тип разголване – по-нежни цветове, по-оригинални форми в тая живопис, политически теми или отсъствието им, нежни пейзажи, фини натюрморти. Приемаме го за естествено.
Нямаме навик да се избира в конкуренция. В конкурса имаше 24 проекта. Избран е един, 23 са недоволни. Всички са смятали себе си за абсолютно достойни да бъдат във Венеция, да представят страната ни, да говорят от нейното име. Не са ги избрали, а това на никого не му харесва. Ако българското участие във Венецианското биенале е било редовно през 90-те – всеки път на 2 години, вече щяхме да свикнем, че не всички можем да сме доволни от избора. Участието в такива световни форуми като Венеция изисква подобна култура.
