НАТО пред предизвикателството от смяната на поколенията
На 26 юни 1974 г. се провежда третата Среща на върха на НАТО след подписването на Вашингтонския договор през 1949 г. Срещата е в Брюксел и на нея се отбелязва тържествено 25-годишнината от създаването на Алианса. След 25 дни Турция напада Кипър. Организацията по това време е изправена и пред предизвикателството на смяната на поколенията в политиката. Резултатите от изборите в различните държави ще извадят от управлението някои знакови фигури на държави членки и ще ги заменят с други. На дневен ред излиза въпросът дали новото поколение лидери ще е толкова привързано към ценностите и принципите на НАТО, колкото техните предшественици? В САЩ Ричард Никсън напуска поста си в резултат на аферата „Уотъргейт“ и президентския пост заема Джералд Форд. Във Великобритания министър-председателят Едуард Хийт е сменен от Харолд Уилсън, във Франция президентът Жорж Помпиду предава властта на Жискар д'Естен, в Западна Германия след канцлера Вили Бранд е избран Хелмут Шмид.
Общите дискусии по време на Срещата на върха на НАТО се съсредоточават върху необходимостта да се потвърди отдадеността на държавите членки на целите и идеалите на Северно-атлантическия договор. Освен това се провеждат неформални консултации по отношенията Изток-Запад, свързани с подготовката на преговорите на високо равнище между САЩ и СССР за стратегическите ограничения на ядрените оръжия. На срещата лидерите на държавите членки на НАТО подписват Декларация за атлантическите отношения, приета от външните министри от Алианса на 19 юни в Отава. На водещо място в Декларацията се подчертава, че членовете на Северно-атлантическия съюз заявяват, че Договорът, подписан преди 25 години за защита на тяхната свобода и независимост, потвърждава общата им съдба. Под щита на Договора съюзниците запазват сигурността си, коят о гарантира съхраняването на ценностите, наследени от тяхната цивилизация и дават възможност на Западна Европа да се възстанови от разрухата след Втората световна война и да положи основите на своето единство. Членовете на НАТО са убедени, че Северно-атлантическият договор предоставя необходимата основа за тяхната сигурност, като по този начин прави разведряването възможно. Те приветстват постигнатия напредък по пътя към разведряване и хармония между нациите и факта, че конференция от 35 страни от Европа и Северна Америка вече се стреми да определи насоки, които да повишат сигурността и сътрудничеството в Европа. Те вярват, че докато обстоятелствата позволят въвеждането на общо, пълно и контролирано разоръжаване, което само по себе си може да осигури истинска сигурност за всички, връзките, които ги обединяват, трябва да бъдат запазени. Съюзниците споделят общото си желание да намалят тежестта на разходите за оръжие за техните народи. Но държавите, които желаят да запазят мира, не биха могли да постигнат тази цел, ако пренебрегват собствената си сигурност.
Разведряването като термин произлиза от френската дума dѓtente, която означава релаксация или отдих. В политическия смисъл се възприема като облекчаване на напрегнати отношения. Терминът разведряване за първи път навлиза в дипломацията през 1912 г., когато Германия и Франция се опитват чрез преговори да намалят напрежението в отношенията помежду си, но не успяват.
Разведряването става наименование на един от периодите в епохата на Студената война, който на практика трае само 10 години – между 1969 и 1979 г., макар анализаторите да смятат, че то започва непосредствено след Кубинската ракетна криза през 1962 г., когато двете суперсили – САЩ и СССР, си дават сметка, че една продължаваща конфронтация може да доведе до взаимно унищожение. През 1968 г. разведряването е компрометирано от нахлуването на войските на Варшавския договор в Чехословакия. Освен това войната във Виетнам продължава да пари под нозете на човечеството.
След Карибската криза Съединените щати и Съветският съюз се договарят да инсталират директна гореща линия между Вашингтон и Москва (така нареченият червен телефон). Този телефон дава възможност на лидерите на двете страни бързо да си взаимодействат при внезапно възникнала кризисна ситуация и да сведат до минимум ядрения риск.
Разведряването става основен елемент на външната политика на президента Ричард Никсън след идването му на власт през 1969 г. Процесът се подкрепя и от съветския ръководител Леонид Брежнев, и от държавния секретар на САЩ Хенри Кисинджър. Администрацията на Никсън насърчава диалога със съветското правителство, включително редовни срещи на върха. През десетте години на разведряването се подписват изключително важни документи, които са в основата на световния мир, като договорът САЛТ-1 и Хелзингското споразумение. Другият договор САЛТ-2 също е подписан, но САЩ не го ратифицират поради нахлуването на съветските войски в Афганистан през 1979 г. Това от своя страна води и до бойкот на Олимпийските игри в Москва през 1980 г.
Подписването на САЛТ-1 през 1972 г. спира ядрената надпревара. Това предизвиква вълна на облекчение в целия свят и дава възможност на икономиките на Изток и на Запад да си отдъхнат от огромния финансов натиск, предизвикван от нарастващите разходи за въоръжаване. Договорът САЛТ-1 гарантира по-нататъшно намаляване на ядрените арсенали на СССР и САЩ.
Как се стигна до САЛТ-1
САЛТ означава преговори за ограничаване на стратегическото въоръжение. Както вече стана ясно, през 70-те години между САЩ и СССР са подписани два такива договора – САЛТ-1 през 1972 г. и САЛТ-2 през 1979 г. Как се стига до САЛТ-1? Вече знаем, че през 1962 г. човечеството се изправя на ръба на ядрената катастрофа след разполагането на американски балистични ракети в Турция и съветски – в Куба, в резултат на което възниква Кубинската ракетна криза. Тогава двете страни постигат компромис и конфликтът е избегнат.
Още през следващата 1963 г. между Съветския съюз, Съединените щати и Великобритания е подписан договор за забрана на опитите с ядрено оръжие във въздушното пространство, в космоса и под вода. Постепенно лидерите на държавите членки на НАТО и Варшавския договор осъзнават безсмислието на надпреварата в ядреното въоръжаване. През 1967 г. министърът на отбраната на САЩ Робърт Макнамара публично признава, че Съветският съюз е способен да унищожи САЩ, дори американците първи да нанесат ядрен удар. Съветските ръководители също достигат до извода, че е необходимо мирно съвместно съществуване между държавите с различни социално-икономически системи. През 1971 г. в. „Правда“ официално обявява готовността на съветското правителство да спазва принципите на мирното съвместно съществуване в името на взаимноизгодното сътрудничество със западните държави и укрепването на мира по целия свят.
Разговорите започват на 17 ноември 1969 г., когато в Хелзинки се срещат съветската и американската делегация. Преговорите са сложни и се провеждат в Хелзинки и Виена. Обсъждат се най-вече два въпроса – ограничаването на броя на „далекобойните“ балистични ракети и „замразяване“ на създаването на нови системи за противоракетна отбрана. В последна сметка на 26 май 1972 г. Ричард Никсън и Леонид Брежнев подписват в Москва „Временно споразумение за някои мерки в областта на ограничаването на стратегическото нападателно въоръжение“ – САЛТ -1. На 22 юни 1973 г. двамата лидери подписват и „Споразумение между САЩ и СССР за предотвратяване на ядрената война“.
