Болградската гимназия „откърмила“ десетки офицери

„Наличието на българи от Македония и Тракия в кадровия офицерски корпус на Българската армия е лесно за обяснение. Най-важното в мотивите, които ръководят техния избор да облекат офицерската униформа е надеждата за лично участие под разветите бойни знамена в една отечествена националноосвободителна война за осъществяване на националните идеали. В немалка степен това се отнася и за българите – севернодобруджанци и поморавци. Бесарабците също откликват на патриотичния подтик, на осъзнатата необходимост открито да афишират българската си национална принадлежност.”

Това пише Николай Янакиев, н.с. в Националния център по военна история в статията си „Бесарабски българи – офицери от Българската армия (1878–1912г.), излязла в сборника „Болградската гимназия” (София, 1993 г., Културно-просветен център „Васил Априлов). Изданието е посветено на 135-ата годишнина от създаването на Болградската гимназия, в която образование са получили много бесарабски българи, сред които са и десетки офицери като генарал Данаил Николаев, майор Олимпий Панов, генерал Иван Колев. 

Някои от бесарабските българи са се завърнали в освободеното отечество с офицерски пагони, получени след завършване на руски военни училища или по време на Освободителната война. За по-младите обаче възниква един проблем – липсата на българско поданство, както е било тогава, тъй като държавата е монархия, а те са поданици на друга държава, а не на българския княз. „Военната служба се схваща не просто като задължение, а като право на всеки българин, пише Янакиев. Достъпът до офицерската професия юридически е осигурен за всеки поданик на държавата. Обстоятелството, че бесарабските българи не притежават това качество, не се приема като непреодолима пречка. Всички намират основание за своята постъпка в прословутия чл. 61 на Търновската конституция, че „всеки роб, от какъвто пол, вяра и народност да бъде, свободен става щом стъпи на българска територия”. А и Законът за българското поданство дава правото на „всяко чуждо лице с чуждо поданство, но от българско произхождение да добие българско поданство, щом се засели в Княжеството и даде заявление, че намерението му е да има местожителството си в пределите на България”.

Така, колкото и парадоксално да звучи за бесарабските българи, които някога са бягали в Руската империя от турското робство, те след Освобождението могат да се завърнат и да станат офицери главно на основание на чл. 61 от Търновската конституция, който… ги освобождава от робство. За македонските и тракийските българи, останали под османска власт, прилагането на този „робски” конституционен член е лесно обяснимо. Но поради липсата на друга законова основа той успешно се прилага и спрямо бесарабските българи, завърнали се в родината, след като са родени и израснали в Бесарабия и са получили своето образование в Болградската българска гимназия.              

Както посочва Янакиев, „В годините на своето съществуване Болградската гимназия се откроява като истински общобългарски образователен и възпитателн институт. Нейните възпитаници са пропити от високите човешки качества като чест, достойнство, здрав патриотизъм, граждански добродетели. Близкото общуване и задружният живот на ученици и учители, събрани в Болград от разни краища на Бесарабия, Добруджа, Мизия, Тракия и Македония, изгражда трайната представа за общността на тези земи и населяващите ги българи. Така предаността към родината, любовта към отечеството, култът към поробена България се настаняват завинаги във впечатлителните и мъжествени натури.” Създадена през 1858 г. от княз Николаки Богориди, преживяла превратностите на преминаване от Русия към Молдова след Кримската война, през 1876 г. гимназията е почти пред „рухване”, защото остава без ученици. Пансионът опустява. Както пише Янакиев, половината от възпитаниците бягат от него – „кой за да влезе в четата на Христо Ботев, кой с ония, що заминават за Сърбия (за участие в Сръбско-турската война), кой в Опълчението. 

Интересна е съдбата на един от възпитаниците на Болградската гимназия Олимпий Панов. Той е роден в Бесарабия, потомък е на стария „жупан” Пано от Долни Дъбник, побегнал от турската „управия” в Русия. Олимпий е един от най-младите сътрудници на Любен Каравелов в Букурещ, когато там кипи трескавата дейност на БРЦК. Емиграцията в Румъния вижда у него умен и просветен младеж и го изпраща да учи в Политехниката в Париж. Но когато избухва Освободителната война, потомъкът на стария Пано зарязва Шанз-Елизе и се влива в Опълчението.

Математическата му дарба и придобитите в Политехниката знания го правят първия командващ артилерията на Княжество България. „Когато делото на Съединението е застрашено, начело на Българската войска в Сръбско-българската война от 1885 г. застават редица офицери, произхождащи от Бесарабия, пише Янакиев. Сред тях са бъдещите генерали Данаил Николаев, командващ Западния корпус при българското контранастъпление срещу Цариброд и Пирот, Георги Агура, командващ колона, Георги Тодоров – командващ Западния отряд по време на Сливнишкото сражение, Георги Дерманчев, командвал Северния отряд. Капитан Олимпий Панов е началник на артилерията. Със смъртта на храбрите отдава живота си четирикратно раненият подпоручик Георги Ангелов. На бойното поле спечелват високите си отличия подполковник Данаил Николаев и капитан Олимпий Панов, които наред с тогавашня военен министър капитан Константин Никифоров и с началник щаба на войската капитан Рачо Петров са единствените носители на „Орден за храброст” – II степен, в годините до Балканската война. 

Мила Родино…
Статистиката от годините след Освобождението показва горещото желание на българите, останали извън пределите на родината, да се влеят в родната армия.
През 1895 г. в армията се числят 1 521 действащи офицери, като от тях 186 са родени извън политическите предели на Княжеството. Това показва, че почти всеки 8-ми офицер по това време не произхожда от границите на България, но е поел по пътя на български воин. От тези 186 души чужденците са 8. От останалите 178 офицери родените и израслите в Македония са 93-ма, в Бесарабия – 32-а, в Одринска Тракия – 21, в Северна Добруджа – 14, в Поморавието – 10, а други 8 са от възрожденските колонии в Румъния, Русия и остров Халки, пише н.с. Николай Янакиев в статията си за бесарабските българи, служили в Българската армия. 
Той посочва още, че през 1900 г. в нашата армия се числят 1 804 кадрови офицери, от които родените извън Княжеството са 229 души. Най-многобройни сред тях са македонските българи – 119, следвани от бесарабските – 39.