В навечерието на Деня на българската писменост и славянската култура най-естествено е да се срещнем с един от майсторите в изкуството ни, със скулптора Георги Чапкънов. Вече за 29-и път неговото войниче, театралната награда „А`Аскеер”, ще зарадва утре новите си лауреати: войнът с каска и меч. Връчвана от фондацията, създадена от Театър „Българска армия”, тя е институция, стандарт за висока театрална мярка. А статуетката на Чапа e нейният знак. Така сме свикнали с този празник, в края на който вдъхновено пеем „Върви, народе, възродени!”. Както сме свикнали и с многото творби на скулптора по софийските улици и в страната: „Пейката” на Петко и Пенчо Славейкови на площад „Славейков”, женската фигура във фонтана пред Народния театър, монументалната Света София на Ларгото, „Похищението на Европа”, която заедно с бика някой беше похитил за малко от градинката между „Солунска” и „Ангел Кънчев”, със скулптурата на Радой Ралин на спирката, някога, кино „Изток”, а вече и с „Братя Прошек”, които ни канят на по халба Прошеково пиво на мястото на старата бирена фабрика… Сраснали са се те с градския пейзаж и с нас самите. Странно е, че все още няма от обичните му всякакви породи кучета, които вписва в рисунки или в малка пластика…
Живее сред нас този удивителен човек, съавтор на националния ни герб, целият „навършен” с истории и спомени от изложби и срещи със също толкова удивителни хора. Някои знаменитости е увековечил в творбите си, спрял е мига на времето с тях, та се чудиш за кого първо да попиташ и откъде да разплетеш приказката му. А той не е многословен, но е сладкодумен, само да почне. Баща му е бил театрален художник в Провадия, после в Силистра, където като актриса играе майка му. Във Вълчи дол през 1943 г. е роден. И оттам започна разказа си Чапа как не е случаен неговият род, с достойно потекло е тръгнало от Родопите. Държеше да разкаже историята му, сама сюжет за филм. Защото е бил богат прапрадядо му, чорбаджията. И са го тачили всички, даже турските първенци. Всяка седмица сядали на вино и ракия, а и на богата трапеза в дома му. Но се случило той и синовете да се забавят един ден, когато турците дошли. Снахите ги познавали, та сложили и трапеза, и пиене. И след пиенето обаче те посегнали на жените. Върнали се стопаните, разбрали всичко и обезглавили натръшкалите се заспали гости… И с челядта още през нощта тръгнали на север, през Балкана. Най-малкият преминал Делиормана и се цанил ратай в най-далечните земи на Добруджа. Оценил го чорбаджията, защото бил научен на труд, а и добър земеделец. Залюбила го чорбадийската дъщеря и избягали в днешния Вълчи дол. Заживели в изоставена черкезка къща и на пустеещите ниви научили местните как се работи земя. Замогнали се и дали пари да се построи училището… В него завършва прогимназия и бъдещият скулптор.
Но това е само първата история. Не може да разкаже всички. Идват Художествената гимназия в София, Академията, специализацията в Париж и многото изложби от Европа до Япония, Южна Корея и Петербург, с награди – национални и от чужбина: „Гран при” в Париж, „За съвършенство” и на името на Роден в Япония. Но особено цени тази на името на италианския президент – за бюста на Федерико Фелини… Петър Рамаданов – Учителя
Първият ми учител в Художествената гимназия беше Петър Рамаданов. Научи ме и да рисувам, и на скулптура, и да моделирам. Той е върхът в професията. Бил е в кръга на Гео Милев, на Николай Райнов, на Георги Шейтанов. Невероятен в работата и много добър човек, обичаше ме страшно. Заради него избрах скулптурата. По онова време всичко залиташе по модерното. Живи и здрави да са, да правят инсталации, но истината е в класиката, макар да е трудна работа. Дава обаче възможност да покажеш на какво си способен, да го извадиш от себе си. Другото са, простете, ташаци. Малко вмъкване: Близкият му приятел Агент Тенев,
Срещал съм емблематични личности за България, като Йордан Радичков, Радой Ралин, Борис Димовски… Обичам ги. Правил съм по-късно и скулптурите им. Велик и много добър човек беше Радичков. Та щях да правя изложба в Рим. И собственикът на галерията ме срещна с легендата Фелини. И предупреди: никакви претенции, това е Фелини! А преди това беше обещал да ме запознае с Мастрояни, велик скулптор, чичо на актьора. И да ме представи в бронзолеярната в античния град Пистоя, където правеха копия на статуи от велики скулптори, рушащи се от времето. Примами ме това, че ще отлеят и моите неща веднага след моделирането им от восък.
Правил съм и скулптурен портрет на оперния ни бас Борис Христов, а съпругата му трябваше да го одобри. Тя съзерцава мълчаливо дълги минути бюста му, а аз съм изтръпнал, стори ми се час… Тогава тя погали по главата творбата и каза: Той е! Манифико!