„Благодарам!” и „Фалимендерит!”, това бяха първите думи, които новоизбраният президент на Северна Македония Стево Пендаровски произнесе на първата си среща с журналисти в Скопие 3–4 ч след края на изборния ден на 5 май. Направи впечатление, че Пендаровски и политическият му ментор, лидерът на социалдемократите и премиер Зоран Заев, се появиха доста късно пред медиите, най-вероятно заради желанието си да бъдат абсолютно сигурни в резултата. Макар че още малко преди 19,00 ч, когато взимах първото интервю от Пендаровски в качеството му на нов държавен глава, нещата вече бяха се очертали ясно и необратимо, макар и минути преди затварянето на избирателните секции. И цензът бе постигнат, и предимството му пред кандидатката на опозицията проф. Гордана Силяновска-Давкова вече бе достатъчно, за да има той увереността, че ще бъде петият президент на суверенната и независима държава.
„Благодарам” бе за всички македонци, които дадоха гласа си за Пендаровски на балотажа. А „Фалимендерит”, за първи път произнесено от новоизбран президент, бе за онези албанци от страната, които го подкрепиха на 5 май. И то толкова, колко му бе нужно – да се премине проклетият праг от 40% гласували от всички записани, и второ, да се гарантира устойчива разлика в гласовете с Гордана Силяновска при цялостното преброяване на гласовете. Сега чета анализи на изборните резултати от умни хора в Скопие, които искат да разберат точно от привържениците на коя партия на албанците е дошла подкрепата за Пендаровски, колко са опозиционните албански гласове за Стево и колко са онези от управляващия заедно със СДСМ на Заев Демократичен съюз за интеграция, които отговориха на призива на лидера им Али Ахмети да излязат и да подкрепят Пендаровски. Вярно, Ахмети малко се поизхвърли, като определи електоралния потенциал на своята партия над 120–150 хил. човека.
Може и толкова да са, но знае ли някой, като общият избирателен списък не е прочистван от години, а и никой не може да каже със сигурност и колко албанци реално живеят в страната. Тази неизвестност важи и за македонците, разбира се.
Каквито и да са коментарите за участието на албанците в изборите за президент на Северна Македония, истината е една и не е новина. Повтаря се традицията албанските гласоподаватели да посочват името на бъдещия държавен глава, което се знае и от президентите, както и да се казват те. И което неизменно създава у тях чувството, че до известна степен са заложници на тази електорална подкрепа. Затова беше и това „Фалимендерит!“, с което Пендаровски се обърна като благодарност към гласоподавателите албанци.
Тази реалност – албанците да избират президента на Северна Македония, е най-малката „зависимост”, която показва какво е влиянието им в политическия живот в страната. Да го кажем така – те вече се чувстват собственици наравно, а може дори и повече, на държавата Северна Македония, онази същата от лозунгите и скандиранията – „Македония на македонците”. Свърши се вече с идеята за национална македонска държава и който бленува за нея или още повече – който води политическа борба за реализация на този постулат, е обречен. След конституционните промени, предизвикани от Договора с Гърция от Преспа, албанците са държавнотворен народ заедно със северномакедонците в страна, която и официално вече е двуезична, да не кажа и триезична, ако водим сметка за това, че официалните надписи на всички държавни учреждения и институти освен на местната езикова норма са написани и на албански, и на английски. Тази триезичност дойде и на нашите граници. И на трите гранични пункта на българско-македонската граница, както и на официалните табели на влизане в Северна Македония ще видите тази триезичност. По време на тържествената сесия на северномакедонския парламент за встъпването в длъжност на Пендаровски като президент на 12 май спикерът на Събранието Талат Джафери водеше заседанието на албански.
И 4-мата гости – президенти от съседните държави, които уважиха поканата на Пендаровски да бъдат на неговата инагурация, бяха в този момент със слушалки на ушите. Може би Хашим Тачи от Косово и Илир Мета от Албания нямаха нужда от тях, но пък нашият президент Румен Радев и сръбският Александър Вучич имаха. С подписването от страна на Пендаровски на отлагания от Георге Иванов Закон за езиците във всички институции и по цялата територия на държавата албанският става втори служебен език за комуникация в администрацията. И хоп – ето го срещу нашия ГКПП на Гюешево, който оттатък наричат Девебаир.
Така едно по едно, исканията на политическия елит на албанците в Северна Македония се превръщат в конкретна реалност. И как няма да е така, когато политическите им лидери използват всяка възможност да поставят своите претенции и да се пазарят за тях „до откат”, както биха казали в армията. При всяка криза вътре в страната, а такива от откъсването на Северна Македония от вече несъществуващата СФРЮ до днес колкото искаш, решаването й зависи от това, дали албанците и техните лидери ще го подкрепят, или не. И те го подкрепят, общо взето, но след като са получили това, което са искали и са поставили като условие. Тактиката на малките стъпки, които водят до цялостна промяна на политическия и обществения дизайн на държавата. Няма крупно политическо, икономическо или каквото и да било друго решение, което засяга Република Северна Македония, което да е взето без съгласието на албанския политически елит. И онзи македонски политик, който се е опитвал да пренебрегне този факт, се е оказвал като правило на губещата страна. Прочетете и двете автобиографични книги на Любчо Георгиевски, някогашният лидер на ВМРО–ДПМНЕ и премиер в 4-те ключови за сегашната ситуация в страната години 1998–2002 г. Там ще намерите горчивото му признание, направено, за съжаление години след това, за времето, когато Република Македония беше само на месеци. Тогава като млад политик, станал вчера от студентската скамейка, той отказва подкрепата на тогавашния политически елит на албанците, събран в Партията на демократичния просперитет. Сега в книгите си Георгиевски признава, че ако тогава, в началото на новия живот на суверенна и независима Република Македония беше приел поканата за партньорство с албанците, „и досега щях да съм премиер”.
Мисля, че е време да се направи и един анализ какво остана от прословутата т.нар. „Тиранска платформа”. Когато албанският премиер Еди Рама събра в Тирана преди извънредните парламентарни избори в Република Македония лидерите на всички формации на албанците от нея. В няколко точки беше формулирана програма за увеличаване на ролята на албанския фактор в управлението на държавата. И понеже тази „платформа” бе подписана, или беше приета в Тирана, тя бе наречена Тиранска. Но Тиранска или не тя се превърна в плашилото, което управляващата тогава ВМРО–ДПМНЕ и опозиционният тогава СДСМ на Заев размахваха едни срещу други. И двете страни се обвиняваха едни други, че вървят по свирката на Рама от Тирана. И разбира се, не мина и без любимото в политическата битка в Скопие етикетиране в предателство. Който приема Платформата, е предател, който не – нещо такова. Да, Заев най-остро обвиняваше Груевски, че, приемайки за свой коалиционен партньор лидера на ДСИ Али Ахмети, на практика осъществява приетата от него предателска Тиранска платформа. Сега същият този Ахмети е коалиционен партньор на Заев, Ахмети крепи парламентарното мнозинство, хората на Ахмети със своите гласове направиха Пендаровски президент,и т. н.
Та, питам аз, но знам и отговора: Какво стана с Тиранската платформа и с албанския фактор в Северна Македония? Същото, което става с въпросния албански фактор и наоколо, където се кроят проекти и се правят конкретни практически стъпки за обединението на Косово с Албания. Каквото и да означава това.
